понеделник, 26 декември 2011 г.

очаквам старостта

Очаквам старостта.
Когато прочетох завещанието на Ориана Фалачи почувствах, че тази жена е разбирала живота. Той е за живеене. Той е за за всичките грешки които младостта може да измисли и старостта може да осъди. Той е за непредвидени скокове, за предумишлени залитания и потъване там, където знаеш, че може да не се завърнеш цяла. Той не е в търсене на смисъл, той е в създаването му. Можеш да оцениш старостта в целия и спокоен размисъл и мъдрост, само ако вземеш от своята младост всичко забранено, всичко нездравослоно. И да оцелееш. Да си извадиш топките, да ги удариш в масата и да кажеш „ето ме, тук съм, и ще правя каквото си искам”.
Представяте ли си жена която може да пренесе силата, очарованието и недвусмислеността на двайсетгодишните в своята зрялост? Предсказуемостта е умора. Света се променя с едно заспиване. Детските въпроси го правят познат всяка утрин. Една жена може да запази любопитвството си към света и да не се срамува да пита това което не разбира, само ако приеме себе си за по-важна от това, за което има въпроси. Своя собствен свят, своето собствено разбиране, своето мнение. Тогава тя има какво да каже - само когато има какво да попита.

Очкавам старостта.
Сега е толкова забавно да откриваш. И колкото повече откриваш толкова повече има за откриване. А представяте ли си, когато знаеш целия свят който е сега, да посрещнеш целия свят който е утре? Колко много е това? Колко по-забавно е? Колко по-въоръжена може да влезе в битките за себе си и за децата си?

Очаквам старостта.
Тя е наказание за слабите. И награда за силните.

неделя, 25 декември 2011 г.

безсмъртен

Безсмъртието не е закодирано в гена, то е наградата на този, който се отрече от времето си. И продължи да живее в него. Думите ни са реплики от реклами. Дрехите ни са тези от витрина. Имената ни са на герои от филми и сериали. Пеем съвремието си, пием го, пишем го и го обличаме. А светът се опитва да избяга от нас. Телевизорът е бил изборетен по преме на предишното поколение. В рамките на нашето се смениха идеологически строеве,  дискетата отстъпи на микрочипа, а ние сме още живи. Ще могат ли да ни разберат децата ни без  да им завещаем няколко програми за телевизията, два-три броя от всяко лайфстайл издание и вестник, и по един брой тв предавания? Ще открият ли нещо за себе си в това, което сме издраскали по хартиените си стени?

Безсмъртните са познати дори на онези, които не познават историята. Да я вплетеш в завета си можеш да си позволиш само тогава, когато не е препратка-провокация за усмивка на малцината избрани които харесват, това, което и ти харесваш и се подаиграват на това което и ти и са живи, когато и ти. Не ощетявай таланта си в злободневно словоблудство. Така ще ги разсмееш, и ще умреш с техните усмивки. Светът днес и тук може да се закодира само като кукичка. Да провери, да прочете, да проучи, да разбере. Но сам. Историята е за историците. Изкувството е за артистите. Разговорите може да ги води всеки.

сряда, 21 декември 2011 г.

уважението се измерва с въпроси


Преди време срещнах човек. От него никой не иска повече отколкото очаква, че евентуално би могъл да даде. Или точно обратното – иска стотици пъти повече, отколкото при най-добро желание би могъл да даде. За да се скара с него. По-често съдим за хората по враговете, вместо по приятелите им.

-         Попитай ме нещо.
-         Преди всички искаха да ме питат нещо. Сега само се карат с мен.

Само това искаше. Някой да го пита нещо. Но той вече беше казал всичко. Шумно и силно и категорично. Да, никой не сядаше на главата му, но и никой не искаше да я отвори. Защото можеше да си я купи. Понякога за 70 стотинки, понякога за 15 лева.

Колкото повече се опитваш да направиш всички щастливи, толкова по-квадратен става. И насочен към теб. Защото колкото повече отстъпки правиш, толкова повече напред идват. Озъби се като куче, и ще спрат да лаят. Но никога не казвай всичко. Уважението се измерва с въпроси.




дързост и красота, 98725964986589 епизод

а на една ръка разстояние .....

-         Ало?
-         Да, с БНТ се свързахте.
-         Каква „Дързост и красота”, тук са „Новините”?!?
-         Госпожо, аз не отговарям кое кога се излъчва, но сигурно го няма днес, защото има мач. И други предавания паднаха от ефир заради футбола.
-         Госпожо, аз не знам кога го дават, той, мача е довечера, сигурно и вашия филм е  тогава...
-         Да, госпожо, аз знам, че сега няма мач, но има други предавания, които по принцип си вървят по това време и затова няма да излъчим сега „Дързост и красота”.
-         Ама госпожо, не може непрекъснато да се излъчва тоя сериал...
-         Не знам кога ще се излъчи пак, сигурно на другия ден, тъй като няма серия днес, най-вероятно утре ще продължи, от където е спрял вчера сериала.
-         Имах предвид, че утре ще си гледате следващия епизод, който трябваше да гледате днес. Спокойно, нищо няма да изпуснете.
-         Не, не знам кой играе в мача! Хубав ден ви желая!


печената тиква

-         Много я мразех ви казвам! Направо като я видех и ми идеше да повърна. Но това беше любимия десерт на майка ми. А аз –  едно злоядо дете, криво...нищо не ми се ядеше. Но печената тиква.....угх......ужас, ви казвам, не се трае! Като я видех и се тресях и ми се гадеше, ей така на, направо физически не можех да я търпя! И лошо ми ставаше само от миризмата! Но майка ми – не! И като ме хване-е-е, аз нали, такова едно малко дете и тя ме стисне и не мога да мърдам! И хваща с лъжицата и тъпче, тъпче, като филм на ужасите направо! А мен ми е гадно, крещя, ритам, блъскам, ама тя е по-силна, аз съм малък и ми я натъпкваше в гърлото. Аз после я повръщах, разбира се, даже мисля, че припаднах веднъж. Но мина време. Аз порастнах голям. Върнах се от Америка, първото ми връщане беше това. И къде? На вечеря в майка ми-и-и-и-и. И сядам на масата и какво да видя? Без да питам, без да ми каже някой там стои печена тиква с млеко! Аз съвсем бях забравил и сега като я погледнах и се сетих веднага за всичко. Стоя и си мисля - сега това парче печена тиква ли е е по-силно от мен? И реших че вече съм голям мъж и не мога сега на това нещо да се оставя. На чест го приех, разбирате ли, не може аз да имам слабости, аз вече съм голям и силен! И взех една лъжица и я забих в печената тиква. Пръсна ме малко, ама си викам – хайде сега, трябва да опиташ. И взех хапка. И знаете ли какво, ами хареса ми бе! Беше вкусно! Вече мога всичко да ям. И от нищо не ми става лошо. Да видиш ти!

Тук освен края на разказа, на мъжа от съседната маса пред шестимата му изтрезняващи приятели, дойде момента и моята приятелка да се завърне от тоалетната. Това е едно от малкото предимства момичетата около теб да са бременни – стоят в тоалетната достатъчно дълго, за да научиш полезни истории на хора, които не си убеден, че иначе би избрал да познаваш.


неделя, 18 декември 2011 г.

може

Може никога да не те видя
Щом си тръгна днес
Може никога да не ми пратиш
Плик, стрела или покана
Може да ни срещне времето
Но нали съм късогледа
Да се втренчя подло в себе си
Без да те погледна.


четвъртък, 15 декември 2011 г.

never trust anyone above 30

Животът на хората над 30 е изграден върху компромиси. Да, супер, много е градивно и да,супер е важно. Обаче ако беше толкова яко, никой никога нямаше да си спомня с въздишка за своите 20.


Колко пъти е било разбивано едно 20 годишно сърце и колко пъти е било разбивано едно 40 годишно сърце? Вие можете колкото си искате да ми разтягате локуми за мъдростта и опита и вероятно ще сте прави. Но вие, същите, с локумите, разкажете ми за първата си любов. Освен ако не сте от актуалните компютърни нърдове, тя 100% е била преди 30. И вие я помните с всичките й подробности, аромати, тайни срещи и малки жестове. И както и да е приключила имате усмивка. Да, любовта на 30 е разумна. Но тя винаги се отключва с компромис. Любовта на 20 е смела, безрезервна, тя прилича на парашутист, който чете упътването след като е скочил. И те прави владетел на света.


Колко работни навици има изградени в един 20 годишен мозък и колко в един 40 годишен? Да, направил си грешки, извадил си поуки, добавил си опит. И равносметката е знание как е трябвало да правиш преди 10 години, това което правиш сега. Обаче сега, времето е друго, хората са други ако щеш и законите са други – каквато и да е твоята сфера, тя те е изпреварила. Иначе защо екипите задължително на половина се състоят от новобранци? В главата им все още няма правилно, все още няма забранено, те мислят по всеобща логика, незачитаща наложените правила преди или сега. Освен ако не са гъзолизци, разбира се. Ама то за това възраст няма. Та, те много често ще имат неприложими, нефункционални или просто наивни идеи, които опита може да сложи в уравнението с положителен резултат. Но без тях схемата е ясна – поне за родителите ни, щото те са я гледали. В крак с времето, едно – друго. Освен това те бачкат ужасно много. Защото все още не са повярвали на своите възрастни колеги, че „няма смисъл”.


Колко енергия има един 20 годишен ентусиаст и колко един 40 годишен? За това сравнение като начало е нужно да намерите 40 годишен ентусиаст. Пожелавам ви успех.




.

текстът

Текстът, който бива прочетен в книга, е едно.
Текстът, който бива прочетен във вестник, е друго.
Текстът, който бива прочетен в списание, е трето.
Текстът, който бива прочетен в уеб сайт, е четвърто.
Текстът, който бива прочетен в блог, е пето.
Текстът, който бива прочетен в радио, е шесто.
Текстът, който бива прочетен в репортаж, е седмо.
Текстът, който бива прочетен, в телевизия, е осмо.
Текстът, който бива прочетен на събитие, е девето.
Не ги бъркайте.

понеделник, 12 декември 2011 г.

да кривнеш

Криволиченето не е за всеки
Особено за тези
Които си нямат пътека
Да кривнеш
Означава да знаеш пътя
Но да искаш
Сам себе си да отлъчиш


думите ми изгоряха

Думите ми изгоряха
Тях окичих на дърветата
Спомените онемяха
С тях покрих пердетата
Време идва да сменя
Тази къща, път и себе си
За да не затрупат с камъни
Входа към сърцето ми

Думите ми изгоряха
Чувам ги в дърветата
Те познават пепелта
Тя за тях е нова дреха


четвъртък, 8 декември 2011 г.

тя не иска да умре

Вдигам телефона и си мисля, че ще чуя глас, подобен на този от вчера, който ми казва, че вижда зелени човечета. Тогава успоредно в ефир, главният редактор на списание Обекти разясняваше научните доказателства за съществуването на инопланетяните, ден след като откриха планета-близнак на нашата родна, поне за по-голямата част от нас е родна.

-         Не ми се умира... аз съм на 69 години, но защо трябва да умирам...не ми се умира...

Почувствах се съвършено безсилна. Тази жена ми разказа своята история, в която пести от храна и топлина, защото повече я боли от колкото и е студено, а евтините обезболяващи не й помагат. Тази жена не вижда зелени човечета, или може би ги вижда, вероятно тя е едно зелено човече за хората, които знаят че тя съществува. Защото я отбягват и ги е страх да я слушат и не й помагат. Разбирам ги. Аз я чух в тази сутрин, между кафето, недоръфаната закуска, онова видео, дето трябва да се заснеме за понеделник и заетата тоалетна и кротко се разплаках на бюрото си, без да мога да и отговоря. А знам че трябва. Говорила съм психолозите, които са от другата страна на денонощните горещи линии за насилие. Те не затварят на никого, дори да не звънят точно заради насилие. Те стоят и си говорят с човека от другата страна, просто защото той не е добре, и понякога дори когато не можеш да платиш да спре нечия болка, можеш да кажеш, че ти пука. Те казаха че това е важно.
Аз не знам дали мога да направя нещо за тази жена. И знам че тя не е единствената жена, която не иска да умре, и плаче докато усеща колко реални измерения приема нейния край в студената й стая. И си говорих с нея, докато плачех от другата страна.

-         Благодаря, че си поговорихте с мен! Благодаря ви наистина! Много ви благодаря! Благодаря!


Аз не и казах нищо важно, нищо полезно, почти нищо не можах да и кажа всъщност, но за нея това,  че имаше някой от другата страна е било важно, защото ми благодареше така, все едно съм я вдигнала от инвалидната количка. А не съм. Стана ми гузно. Защото думите не са достатъчни. Но разбрах, че все пак имат значение.

събота, 3 декември 2011 г.

“WHEN YOU’RE STRANGE” историята на The Doors


“WHEN YOU’RE STRANGE” историята на The Doors



„Искам хората да слушат музиката ни,
нищо повече,нека и дадат шанс.”

Смята се,че „идеалното” време за ходене на кино е вечер. Аз предпочитам да ходя сутрин, когато салонът е празен и като че ли още по-мрачен, заради светлината навън - сякаш са отворили киното специално за теб.
Филмът „When you’re strange”, трява да се гледа именно така, сутрин, в салона на някое старо кино, далеч от лъскавите и овални форми на модерността. Защото той разказва за малко по-различно време, появило се и изчезнало като магия...
Наред с групата, режисьорът ни разказва за най-паметното време в САЩ - 60-те и 70-те. Казват, че ако си спомняш 60-те, значи не си бил там - когато човек от новото поколение, чете това, не го взима на сериозно. Гледайки филма обаче, разбираш, какво са имали предвид.
Време на освободеност, тълпи, войни, протести, любов, велики музиканти, поети, любов, любов, любов… То е като паралелна реалност, която не желае да се интересува от злото, парите и предразсъдъците, love, love, love...

И така, светлинита угасват и гласът на Джони Деп ни повежда на обиколка в света на The Doors.

Докато гледах филма ми направи впечатление размаха, с който са се правили концертите тогава, стотици хиляди луди, искащи фенове. Виждах в очите им дивото желание да се докоснат, да имат нещо от идола си. По онова време, за да бъдеш идол, не е било достатъчно да пуснеш запис на фалшивото си изпълнение по you tube,а наистина да бъдеш някой.
Времето го показва, те остават, и днес има милиони, все още искащи частица от тях фенове.
Джим Морисън е силно повлиян от поезията, самият той е поет. Измисля името на групата от стих на Уилиям Блейк:

 Ако вратите на възприятието са прочистени, човек ще види светът такъв, какъвто е, безкраен” 
„If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, infinite.”

Наричат Морисън шаман. Докато гледах архивните кадри от концертите, аз наистина го усещах такъв - никога не е напълно в реалността, но усещаш силата, която се излъчва от него.
Алкохол, наркотици, жени, нужно ли е да споменавам, че и тук са в изобилие. И разбира се повлияват на The Doors, която на няколко пъти е заплашена от разпад.
Във филма има моменти, в които Джим просто ляга на сцената и не може повече.

„Момчетата от групата бяха станали специалисти по това да го вдигат отново на крака, като увеличават темпото и солата”

Славата ги връхлита, но те не са неподготвени, напротив, сякаш за нея са родени и нея са чакали. Има нещо друго обаче, Морисън споделя, че винаги се чувства не на място:

„Сякаш съм странник, който няма нищо общо с другите”

 Казва, че семейството му е мъртво и не поддържа връзка с никой от тях. Баща му, военен, му пише да спре да се занимава с музика, тъй като няма никакъв талант.
Приятелката му Пам е до него през целия филм, но гледайки онези архивни кадри, аз го усещах ужасно самотен… When you’re strange…
Дрога, алкохол,полиция.
Публиката вече идва на концертите им, не за да слуша музика, а за да гледа шоуто, което Морисън предлага. Барабанистът казва:

„Видях как Джим седна на сцената на онзи концерт и енергията сякаш излезе от него…”


В разгара на хипи движението умират Джими Хендрикс(27) и Джанис Джоплин(27), Морисън се шегува, че е следващият, за да се запълни тройката.
Казва на групата, че напуска и заминава за Франция с Пам. Обикаля улиците на Париж с тетрадка, записва стихове, текстове на песни. Поезията го спасява. Един ден звъни на групата, че е пълен с енергия и смята да се върне, за да запишат още един албум.


Вечерта, след поредния запой, отива да си вземе душ. Пам чува Джим да пита от банята, „Там ли си?” и това е последното изречение на поета, заварен мъртъв.
Джим си заминава на 27 години, тройката е запълнена.
Пуританите и новата власт вече са на път да премахнат хипи движението.
Но онова вълшебно време на свобода и любов се усеща всеки път щом чуеш песен.
Баща му, заявявa:

„Синът ме правеше неподражаема музика, беше истински талант”…


Розалия Димитрова

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Прощание - Белла Ахмадулина


А напоследок я скажу:
прощай, любить не обязуйся.
С ума схожу. Иль восхожук
высокой степени безумства.

Как ты любил? Ты пригубил
погибели. Не в этом дело.
Как ты любил? Ты погубил,
но погубил так неумело.

Жестокость промаха...О, нет
тебе прощенья. Живо тело,
и бродит, видит белый свет,
но тело мое опустело.

Работу малую висок
еще вершит. Но пали руки,
и стайкою, наискосок,
уходят запахи и звуки.


вторник, 29 ноември 2011 г.

Думите - Пейо Колев



Думите ми са употребявани. Евтини, и напълно несъвършени. Толкова са използвани, че значението им се е изгубило отдавна. Още преди да достигна до тях. Изчерпан съм, изтощен и ужасно уморен. От думите си. От мислите си. Чувствам се, като евтин роман, на улична сергия, с измачкани корици и неграмотно надраскана цена от два лева. Нищо не ме отличава от другите скапани книжлета в кашона от банани. Отдавна, думите загубиха силата си. Те недостигат, когато искам да говоря със себе си. Те, дори са излишни, защото аз съм най-скучния си събеседник.

Някога, думите ми имаха магия. Опиянявах се от собствените си възприятия. Усещах света, цветен и красив. Думите се раждаха, накъде в лоното на душата ми. Бяха красиви, бяха зелени и сини, със златисти отблясъци. Бяха музика. Нощем, с трепет се вслушвах в думите си, те бяха толкова нежни и така излишни. Казвах си, аз съм щастливец, и тутакси хор от безименни ангели  запяваше в розовите постели на изгрева. Понякога думите ми бяха абсолютно безсилни, но заредени с изгаряща страст.

Но сега са изхабени. Садистично и упорито, дълбаят в мен грозни бразди. Бях запленен от своите думи. С върха не езика си, усещах изящните им контури, изговарях ги, колебливо, изчаквайки вълшебните им сили да променят света ми. Те баха река, не, те бяха тайфун, необуздан и може би, неразбран. Но за мен бяха съвършени, кристално огледало на красотата. Губех се в тях, отразен и същевременно заслепен от сиянието им. Нехайно, загубих своите думи. Сякаш изказани веднъж, те никога не се върнаха при мен. Разпиляха се някъде там, непотърсени и закъснели. Като цвят, изогрен от ранна слана. Окапаха, изсушени и сгърчени, никому непотребни. Отнесе ги ноемврийския вятър. Някъде...

събота, 26 ноември 2011 г.

practice what u preach

Има много страхове на тази земя. Имате огромен избор кой от тях да хванете за ръка и заведете под завивките си. Понякога обаче се оказва, че не е нужно да си го вземеш вкъщи за да си го имаш. Защото той си ходи с теб, като цигарения дим след фаса. Като Гаврош след парче топла баница. Пушиш веднъж, а той стои в косите докато не го измиеш от там. Гледа те с блеснал поглед и върти очи, докато не го нахраниш.
Където и да падне жребия обаче, да знаете, че има около 500 начина да се пребориш с него. Не е лесна работа – взимаш си го вкъщи и пък после се опитваш да го убиеш. Уж си над него, а те манипулира. Ние, хората, обичаме да си го правим сложно..

Да не влезеш „вкъщи” понякога може да бъде най-големият ти страх. Дори когато дългогодишо, целенасочено и упорито си се борил за това да нямаш вкъщи. За да не те е страх, че някой ден няма да можеш да се прибереш. Нали така казват – да се изправим срещу страховете си – да правим точно това, което ни плаши, за да го победим. Явно трябват мега-ултра-ебаси-големите топки за тази цел. Това добре, обаче, е само един от призраците. Правиш си въздушен замък и живееш в него. Населяваш го с твоите очи. И няма нищо лошо, и няма нищо нередно, и няма нищо страшно в това. Така сме устроени. Просто. Все някога обаче, идва един момент в който или отплуваш със своята корабна къща или строиш основите към земята. И тоя момент идва, когато те шибне нещо.

Аха си се отпуснал за секунда и винаги те шибва нещо. Сетивните хора, могат да се шибнат и от забравени ключове. Понеже шибването е задължителен закон на съвършената вселена, несетивните хора биват шибвани от рак например. Единственото задълително услове на шибването е да ти зачука физиономията в бордюра. Да разчисти остнанките. Кой където му минава границата. Въпроса е какво се случва след това.  Ще го махаш ли тоя дим или няма да го махаш, ще се приземиш или или ще си отплуваш с кулата?

Нали помните –  има около 500 начина да се пребориш, значи има около 500 отговора на този въпрос. Кой е твоя?




неделя, 20 ноември 2011 г.

приказки

Те твърдят, че там има надпис. Аз виждам бледозелено петно. Късогледството ми спестява нахалният опит за продажба на папмперси, когато аз нямам бебе. Също така ми спестява и десерта на съседната маса, който изглежда апетитно, но аз не мога да хвърля чак до там и си поръчвам нещо друго, което звучи добре, но има вкус на подметка. Всичко това ми се случва, защото лампата имаше дълъг врат. Като казвам врат въобще не знам дали съм права, но говоря за онова нещо, което свързва мястото на крушката с мястото където се застопорява осветителното тяло. Достатъчно дълго, за да го навра под одеалото без да разместя нищо. И така, добре дошли в страната на приказките. Приказките под едно одеало.

Защото бабите, както тези от вас, които разполагат с поне една такава, знаят - почти не спят. И уж глухи, когато искаш нещо от тях, много бързо се сепват от крехък сън, като събориш нещо. Това бяха моите вълшебни вечери – с книга, одеало и лампа. Без музика, телевизия, постери по стената или модерни, но не функционални дрехи.

Офталмолога ми каза, че нямам диоптър. Но слоят върху зеницата ми е разпокъсан и вече не пази очите ми. Защото много съм ги тормозила. Каза, че нямам нужда от очила. Каза да си капвам разтвор в очите, коието и правих цяла седмица преди да го изгубя. Мисля че беше преди около две години. Освен че не се грижа за себе си, изпитвам и някакво странно мазохистично удоволствие, че имам ретро печат.
Днес много млади хора имат проблем с очите. Той се дължи на висенето пред компютъра заради игри, сърфиране в интернет или висене в лицевата книга. Той не се дължи на истински книги.

На мен нямаше кой да ми разказва приказки. Затова си ги четях сама. Любимата ми героиня е Малката русалка. Все още не съм убедена защо. Героите бяха мои приятели. И както когато видиш човек и понякога знаеш за 3 секунди че ще се разберете или че този човек може да е невероятен, но ти не можеш да си говориш с него, така и аз я обикнах от раз. Героите ми бяха приятели. И както никога не съдиш приятелите си и не ти е нужно да знаеш техните мотиви, а просто ги обичаш и си там за тях, така и аз се отнасям до днес. Не искам да знам какво е искал да каже автора. Не искам да знам дали провиждам неговият дълбок замисъл. Той е написал каквото е трябвало. Аз ще видя каквото ми трябва. А останалото, ще влезе в мен незабелязано, за да излезе с думи, когато му дойде времето. Нищо не се губи, независимо дали е назовано или не. То е там и намира пътя, който ще му свърши най-добра работа.

Ще напиша приказки за хората които най-много обичам, защото никой не ми прочете приказка, когато най-много исках. Ще подаря това, което ми липсва.
Няма как да е по-искрено.


разтворени ръце

Ако заспиш с разтворени ръце
Дали ще се събудиш с пълни шепи
Дали ще има някой да те събере
Ако си легнал край морето
щом всеки прилив те e упоил
А всеки отлив вземал двойно
Къде ще се събудиш ми кажи
На дъното, където е отровно?
На гебена, където падаш лесно?
На пясъка, на нечии ръце?
Ще се събудиш ли въобще
Ако заспиш с разтворени ръце

петък, 18 ноември 2011 г.

солено кафе



Солено кафе
Никакви екстри
Екстремен живот
Няма нищо лесно
Объркани мисли
Объркана коса
Несресани дрехи
И малко тъга
Затворен прозорец
А вънка пече
Отворени устни
И никаква реч

Солено кафе
Работен плот
Уморени ръце
Работят живот


николета бонева ховрин

неделя, 13 ноември 2011 г.

всичко свое нося със себе си

Всичко свое нося с себе си
Закачила съм го на верижка
и компаса сочи пътя ми
близо
на подскоци
през едно женско поколение
майките ни се изгубиха
бабите ни са в кръвта
моята е на верижка
всичко свое нося с себе си
мога винаги така.

по всички начини

Под очите си чертая сенки
Пътища започнати
Под очите ти чертя устни
Мисли неизказани
Може ли да ме прегърнеш
Мисля че ми липсваш
Вътре в мен
По всички начини.

събота, 12 ноември 2011 г.

имена

В моите текстове има много истории на „един човек”, „една жена”, „едни приятели”. Ако използвах имена вероятно щяха да са доста по-четени.  Ако разказвах всички истории щеше да е още по-интересно. Но аз не обичам съ-съвременната литература. Не обичам кръгове. Не обичам творчески половинки. Не обичам приятели в думите. Текста е такъв какъвто е заради себе си, точно както живота се случва сам и е понякога е доста по-шарен на хора, чиито лица не познавате. Забравете кой кой е. Забравете миналото, принципите, изказванията, приятелите и враговете му. Той е. Толкова. Само това го прави интересн или не.
За мен.

И не не искам име на човек, който ги чете. И не, не искам име на човек, който участва. Аз знам много повече от колкото ви казвам. Някой ден когато стана много много стара, ако оцелея разбира се и Господ не ми подари свободата на Алцхаймер, която според мен е най-справедливата болест на света, или не ме запрати под земята която толкова обичам, ще разкажа всички истории. С всички имена.
И децата ще се запознаят с родителите си.

Но не и преди да няма значение дали ще го направя. Не преди това.
Защото го правя за себе си.

мили момичета, прекрасни момичета

Мили момичета, прекрасни момичета
Не искайте да бъдете музи
Мили момичета, прекрасни момичета
Музите умират млади
И недоизказани
И недоразбрани
Те са обичани
Без да са Те
Те са боготворени
Без да са Те

Мили момичета, прекрасни момичета
Те ще целуват земята по която ходите
Те ще питат за цветята които обичате
Те ще молят за минута вътре

Но мили момичета, прекрасни момичета
Те ще целуват земята по която ходи Тя
Те ще питат за цветята които обича Тя
Те ще молят за минута вътре в Нея

Мили момичета, прекрасни момичета
Вие не искате да бъдете музи
Защото мили момичета, прекрасни момичета
Музите умират преди вас
И няма по-страшно
И няма по-истинско
И няма по-справедливо
Да умреш преди себе си.



николета бонева ховрин

сряда, 9 ноември 2011 г.

огледало

Огледало

Аз мога много да ти дам
И двойно повече да взема
Играеш си
Но знаеш сам
Жената е загадка
Не дилема
Не можеш да избираш път
Във нея можеш само да се блъснеш
Ако с късмет роден си
Този първи път
Ще имаш смелостта да се отблъснеш
Магнити два
Не могат да летят
Един изплува
Друг потъва
Загадката реди
Но не е тя
А ти накрая ще тъгуваш
Ако забравиш
Че на този свят
Купуваш най-добрия си приятел
Във магазин
От весел продавач
И чакаш
Дали ще се пропука огорчен
Или ще отразява слънце
Загадки и дилеми -
Колело

При огледало само сам се връщаш.


николета бонева ховрин

с есента косата ми узрява


със есента косата ми узрява
наляга тежко по очите
твърди че пак е остаряла
да пее все момински песни

есента прокапа през очите
разстла ме тиха и безбожна
за да каже че е незаконно
да хаби се за каторжник

есента зави ръцете ми със шума
сбръчка се и си отиде
със съскане и тежка дума
мисля че се влюби


николета бонева ховрин

понеделник, 7 ноември 2011 г.

на сутринта

да се събудиш на сутринта и да искаш да си тръгне. да държиш очите си затворени за да не разбере че си будна. да се опитваш да си спомниш защо го пусна вкъщи вместо да идеш в тях. там можеш да се изплъзнеш незабелязано. това е сутринта в която разбираш, че завоеванието не е той, а ти. това е сутринта, в която усмивката е престъпление. защото нямам нужда да я погледна. а тя иска да прегърне света.

нбх

вторник, 1 ноември 2011 г.

благодаря на моя личен будител



днес искам да благодаря на моят личен будител, че го има, на моята класна по литература- Жана Недекова, която извиняваше всичките ми отсъствия по математика, химия, физика и биология, само защото вярваше, че някой ден аз ще напиша нещо прекрасно. искам да и благодаря, че воюваше ежедневно с родителите ми за да защитава изборите ми. искам да и благодаря че вярваше в мен съвършено безрезервно и...безпричинно.

неделя, 30 октомври 2011 г.

SADE



Photo: Marieta Karadjova
 
via Assia Toumbanova

стари жени


Израснах със стари жени. Прекрасни стари жени. Живи стари жени. Повечето от тях вече бяха погребали съпрузите си – някои в пръстта, други пред телевизора. Но те бяха оцелели. И се бяха събрали за да плачат за тях, за да пеят за тях, да пият сладко вино за тях и да танцуват за тях. Но най вече заради мен - малкия идиот който преби всички в детските градини и го изхвърлиха от уважаваните детски средища. За да порасне в пенсионерски клуб.Старите жени ме приеха. И ми се зарадваха. Тях не съм ги била. Те бяха живи стари жени.
Обичам старостта.
Тя приема без да разбира.
Когато вижда живот.


събота, 29 октомври 2011 г.

ще го позная по това


Цинични думи, с много черен хумор
Ще скрият оптимизма занапред
Усмивката – лукава и ожулена
И мислите му – пръснати навред.

Той може би не знае всичко
Но няма да повярвате в това
Когато лаконично се усмихне
И тръгне със изправена глава

Това което никой не ви казва
Това което никой не мълчи
Това което всъщност се оказва
Че за да мине трябва да ви прегорчи

Ще ви остави белези по тялото
Защото ще ви сръчка във ребрата
И във студа ще махне одеалото
За да ви види на луната

Цинични думи с много черен хумор
Ще го позная по това        
Усмивката – лукава и ожулена
И мислите му – в моята глава


николета бонева ховрин


петък, 28 октомври 2011 г.

не мога повече да чакам лятото



Не мога повече да чакам лятото. Мисля да го събудя днес. Ще го разроша с глътка текила, ще подмокря очите му с  щипка сол и  ще оставя лимона да подгизне в сълзите му. После нищо няма да помни, защото ще повторя това много, много пъти.  То ще забрави пътя към дома. Ще прелъстя лятото. За да мога да го напусна.

много малко



Това ми напомни една история. Не помня кой ми я разказа. Това е недостатъка на безадресната социалност, никога не можеш да си спомниш точно кой, кога и къде и какво ти е казал, нито дали наистина ти го е казал или ти е хрумнало на теб. Смес от течности и думи обаче винаги дава нещо, което да запомниш. Най-важното вероятно.

Представете си стълба с десет стъпала. Нали, казват често „тя тръгна по лошия път” приемаме че лошия път значи от 10 надолу. И така като с вица за слона, скочил от последния етаж, който за разлика от отскочилото обратно кенгуро, започваме да броим 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2....всичко това е малко. Така ми каза онзи човек, поне така помня.
Разстоянието между последната и предпоследната крачка е всъщност най-голямото.
Тоест, дали ще стигнеш дъното или ще се върнеш обратно с милиметър е всъщност посока.

Така че не се страхувайте от наклонената плоскост, тя трае всъщност много малко. Ако тя не е за вас ще се заковете на ръба. А който не живее на ръба, заема твърде много място.


николета бонева ховрин

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Летен наръчник за свободни жени в града


Летен наръчник за свободни жени в града
9 съвета за оцеляване

Лятото е ужасен момент от годината да си в града, защото няма никой. Няма мъже за да бъдем по-точни. Всички онези симпатични младежи които карат сърф, борд или както там се казват онези летни спортове, които поддържат телата им в перфектният вид, който всички ние обичаме ги няма. Те са на море. Дори само за през уикенда. А не излизат през седмицата, дори и да са тук. И онези, с не толкова приятните тела също ги няма. Остават само тежките работохолици, които нека си го признаем, така или иначе не са най-добрата компания . Така че шансовете ни за one night stand или запознанство с готин мъж са сведени до минимум. Понякога този минимум дори преминава в минусовата скала. Затова има няколко ключови правила, които е добре да запомним, макар че като всяка свободна жена рано или късно ще пренебрегнем

  1. Не преклаявайте с високите токчета. Положението в заваденията е толкова отчайващо, че шанса да се напиете от мъка е сериозен като заметресения в Япония. Няма по-жалка гледка от пияна жена която, си чупи глезена вървейки по равна повърхност. И не, никак не е секси.
  2. Обединете черните тефтерчета с някоя приятелка. Трябва да ви е истинска приятелка, за да не изтръгвате някой симпатичен мъж с клизма от ръцете й. Истинска ценност са жените, с които можете спокойно да минете по двойният лист /по-висок шанс за успех някой да е останал в града/ тя да посочи име и да каже – тоя е добър. Постарайте се да не губите тези приятелки, като им върнете жеста.
  3. Излезте в компания само от жени. Малкото останали в града мъже няма да са от най-уверените и забавните. Ако има мъж при вас няма да знаят дали сте излезли за свалка или за танци. Да си влачите мъж е обосновано, само ако някоя от вас има определен тип стремежи към личността му.
  4. Слючете сделка с една от девойките за опазване от грешки – не трябва да звъня на Х; не трябва да отида в Y зведение ; прочие стандарти. В тези моменти при неспособност да ви опазят ще ви накарат да пиете повече, с надеждата че в неадекватно състояние няма да можете да извършите каквото и да е. Тук е момента да избере кой вид жалко поведение е по-достоен за вас.
  5. Long island iced tea. С други думи – кратко, бързо, сигурно.
  6. В случай, че все пак някак в компанията се озове приличен и не зает от приятелка мъж, в никакъв случай не му обяснявайте че в това заведение няма симпатични мъже и трябва да се преместите. При положение, че освен вашата компания вътре има само още двама хетересексуални мъже, този мъж е опция. И то може би най-добрата. Не е хубаво, една жена да си обижда опциите от разсеяност.
  7. Ако все пак успеете да снижите критериите си до толкова, че да не се преберете вкъщи, имайте мъдростта да си тръгнете преди разсъмване. Едно е да се събудите при непознат мъж, съвсем друго е да се събудите до непознат мъж през лятото в града. После ще трябва да скриете всички огледала в апартамента си поне за седмица, защото няма да можете да се погледнете. И няма да излезете поне още една седмица. За нищо на света не му давайте телефона си. На момента може да изглежда като добро решение за следващият уикенд, но на сутринта следващият уикенд, сам по себе, няма да ви изглежда като добро решение на каквото и да е.
  8. На другият ден ще искате да се извините на сервитьорите в няколко заведения, поне двама таксиметрови шофьора, човека който ви е продал нещеото, което сте изяли и опаковката в пристъп на еко солидарност сте натъпкали в дамската чанта, за да може тази вечер да даде още една модна жертва.; на магазинера от който си взехте цигарите и поискахте да ви даде продуктите за long island iced tea  за да продължите вкъщи; на аптекаря, с който спорихте защо презервативите нямат 100% защита; на мъжете които ви вдигнаха телефона; на мъжете които не ви вдигнаха телефона и получиха смс-и; на всички свои прители и непознати във социалните мрежи които бяха запознати със случващото се само в частта в която сте успели да пишете кординирано, на мъжа, който се е опитал да ви спре да направите всичко това.....
Не го правете. Изакали сте се. Седнете и си стойте тихо, докато отмине. Не се въртете за да не омажете всичко.
  1. Излезте следващият уикенд отново. Все пак, колко по-зле може да стане?


     николета бонева ховрин

    сряда, 26 октомври 2011 г.

    Лудост - Мариета Караджова



    Изморих се да бъда скала,
    в океани от мъжки тревоги.
    Изморих се да бъда добра,
    или може би просто не мога.
    Искам нещо да вика във мен
    и да кара кръвта ми да стене,
    искам огън във всеки нов ден,
    искам нещо безумно във мене.
    Искам просто да срина стените,
    посторени за толкова време...
    Вместо покрив, днес искам звездите.
    Искам нещо да бъде за мене,
    по-нищожно, дори и от зрънце
    но горещо, защото горя,
    по-искрящо, защото съм слънце
    и не искам да бъда луна,
    под която мъже да заспиват,
    утешени след тежкия ден.
    Изморих се да бъда закрила.
    Искам нещо да бъде за мен.


    автор : Мариета Караджова
    на снимката: Мариета Караджова
    фотограф : Валентин Иванов

    смела есен


    ти си тук но все едно те няма
    и вървиш а всъщност си отнесен
    и ме хващаш да вървим напреде двама
    а те няма, тук си но те няма

    и си мислех ако имам друга блуза
    или може би коса да пусна дълга
    да изсричам всяка твоя буква
    да предишам всяко твое минало
    да потичам малко преди теб
    да постеля ходеща пътека
    да очаквам заедно небето ни
    и да бъда много смела есен

    и опънах кожата си на въжета
    и разтегнах се по цялата земя
    ти вървиш до мене все така отнесен
    и те има и съм всъщност пак сама




    николета бонева ховрин

    двама



    -         той ме разбира
    -         той не е ме съди
    -         той вярва в мен
    -         секса е страхотен

    Ако един мъж изпълва тези четири качества, единственото което ви остава да направите е да намерите другите двама. Не другите двама, които ги изпълват също, а другите двама които ще ви накарат да забравите, че той го прави. 

    Винаги съм смятала, че един мъж е създаден за една жена,  че някога те просто се намират. Също така винаги съм обичала приказката за Малката русалка. Нали виждате противоречието.

    Разумно е да кажеш, че е по-добре с няколко мъже. Нали разбирате, по-лесно е, държи адренлина високо, държи възможността за изненада винаги налична, никога не губиш, винаги си учуден колко печелиш…Колкото повече, толкова по-малък е шанса да затънеш.

    Обаче..

    Ако има само един мъж, забравяме за другите двама, става животоспасяващо той да ти видигне телефона. Става тема на двучасова дискусия защо той точно така е подредил думите в смс-а си. Става изключително важно дали ще се обади тази вечер, чия е гривната до леглото му и защо телефонът е на тих режим до обяд. А не е хубаво тези неща да са важни. Те така или иначе се случват. Би било добре ако можеш да ги приемеш съвсем естествено, би било значително по-здравословно. Защото това е естественият ред на нещата. Защото така нямаш конфликт, защото така твоето собствено щастие зависи само от теб самият.

    Само че ние не сме възпитани така. И това ни безпокои. И ни разтройва. И ни впечатлява. И накрая ни прави съвършено апатични или болезнено нервни. Кому е нужно?’

    Тук идват другите двама. На единия тропаш по масата. На другия говориш нежно. Третия…се опитваш да забравиш.

    николета бонева ховрин

    понеделник, 24 октомври 2011 г.

    меркантилна е мръсна дума



    Меркантилна е мръсна дума, но имам беден речник.

    Парите винаги стоят на масата. Независимо дали са в твоето портмоне, в неговия заден джоб или на сигурно – в банката. Парите имат значение. Точно както и размера. Независимо какво можете да чуете жените да казват.

    Преди да са минали 10 години и вие да можете да погледнете с умилителна усмивка към плахите и криволичещи или нахално безумни първи стъпки заедно, има един няколкогодишен период на наместване на ръбове. Парите са един от тях. Ако връзката преживее този период е въпрос на обич, лоялност и вярва в другия да прескочите финансовите дупки като един, но до тогава, съжалявам, има един естествен подбор който е в пълна сила.

    Преценявам те по критериите, по които преценявам себе си

    Аз никога нямам пари. Имам предвид оня куп /както на мен ми изглежда/ за да си купя кола например, или да отида на всички тези невероятни места по света, за които мечатя. Но имам достатъчно, за да си платя наема /в повечето случаи/, за дълги нощи навън /по-рядко от колкото ми се иска/, за цигари, за книги, за да не се боядисвам сама пред огледалото, за парцали и обувки. Не е много, но средностатистически погледнато е един задовлителен резултат. Аз съм го направила сама, благодарение на което в професионалната ми биография се осъвместяват пълни абсурди. И не, никога не е лесно.

    Затова няма как да погледнеш сериозно на мъж, който отказва да мине тези абсурди /то е под неговото достойнство, нали разбирате/ и си тъне кротко в мизерия. Не защото не може, а защото не иска, друг път не знае как, но с учудващо упорство не желае и да научи, а понякога просто го мързи.

    Да, бе, пич, много ясно, че можеш да живееш както искаш. Но жена, която си е изблъскала пътя до някъде и има идея на къде ще продължи да стърже лакти и пети, няма как да оцени репликата „Ами то е много трудно, никъде не ме искат.” Защото тя никога не я е казвала. И на нея й се е случвало разбира се, но намира начин да се хване за косите и да се издърпа.

     Тя не е твоята майка. Тя не е на този свят за да те спаси.

    Когато поиска да отглежда дете, ще си роди такова. И когато това се случва на петия месец заедно и когато тя се развива, а на него нищо не му се случва, имаме проблем. По-странното е, че проблема идва от него. Мъжете все още не са готови да приемат съвет от по-успешната си половинка. Женските съвети, в действителност, в по-голямата си част са мрънкане, но когато бизнес жена, говори за бизнес, това не е същото.

    Мъжът не може да приеме работен съвет в леглото. Една жена може да приеме работен съвет и в мина.

    Времената са различни, по-видно в приказките, но всъщнсот добиваш рабиране за рамера на промяната чрез случването. Жените могат да с еоправят сами и без да са кариеристки. Те могат да работят достатъчно добра работа, която да ги издържа и без да се борят за професионален връх. Не всички жени искат да са по-добри от мъжете, въпреки че по-силната половинка на човечеството се оплаква от обратното. Но е факт, че в професионален план жените вече се изравняват с мъжете. И тук финансовите шаблони не са актуални към днешна дата, с което мъжете имат проблем да свикнат. Сексуалната революция стисна топките в лакирани нокти. Промяната на финансовият фронт вече им опира ножа в гърлото.

    Проблема не е мой, той е твой

    И двата пола вече имат сравнително изравенени опции за кариера и заплащане /все още в лек наш ущърб/. Когато нямате години връзка зад гърба си, е нормално по-успешната половинка да дава съвет и да се опитва да размърда другата да поеме половината от съвместният финансов товар. Ако успешен е мъжа, значи жената е мързелива. Ако успешна е жената, значи жената е меркантила или кариеристка. Аз не виждам никаква справедливост в това. Но съм убедена, че ще се опитате да ме оборите.

    николета бонева ховрин

    сряда, 19 октомври 2011 г.

    Аз съм с теб! - Писмо от Жени Адърска

    Сигурно си спомняте, как преди десет години никой не смееше да каже на глас думата рак... Камо ли пък пред медия. Днес, след милион изричания в публичното пространство на тази, все още смразяваща дума, вече си позволяваме да сме критични към начина, по който тя звучи или  към провокациите на тази тема. Тук някъде започва да ми става тъжно и сещевременно да се подсещам, че сме БГ... Не понасям критикарството! Не критиката, а безплодното и безпардонно критикарство...

    Мисля, че имам пълно основание да коментирам темата поради простичкия факт, че съм от първите, казали думата РАК гласно и на всеослушание. Направих го, надмогвайки страха от болестта и чисто човешкия си егоизъм, с надеждата, че ще предизвикам толерантност, разбиране, състрадание и желание за подкрепа към много жени, попаднали в капана на рака. Към мен включително... Не че не успях за всичките тези години да постигна това. Напротив. Поставихме /никога не съм била сама в смелостта си/  началото на движение, което изведе на улицата много хора в подкрепа на каузата "да опазим жените - и здравите, и заболелите!"Постигнахме много повече от очакванията ни, които тогава се свеждаха до това да не сме сами. Много от нас оцеляха, благодарение на постигнатото. Някои изгубихме по пътя... Но нито за миг не сме се отказвали да бъдем полезни и да провокираме онези, които се страхуват, не разбират или просто не им пука. Защото сме били от другата страна и защото не искаме това да се случва на никого...

    Знаете ли колко жени биват изоставяни, след като се разболеят от рак на гърдата?... Знаете ли колко мъже бягат от страх, че ще загубят битката с рака, без да съзнават, че тя не е тяхна битка и че могат единствено да "са с Нея", докато Тя се бори за живота си?... Знаете ли колко "токсична" е една калория мъжки егоизъм за жена, чийто живот е в условно наклонение?... Знаете ли колко жени предпочитат смъртта пред това да се подложат на операция и лечение и да изгубят мъжа до себе си?... Знаете ли колко несправедлива и непредвидима е тази т.н. битка с болестта?...

     Не знаете, уважаеми уебкафедами и убекафегоспода... Иначе бихте запазили благоприличие и бихте си спестили евтината показност с коментар като публикувания по повод кампанията "Аз съм с теб!" Вие лично имате свободата да бъдете с когото си пожелаете, но моля, не критикарствайте по адрес на онези, които имат куража да застанат, макар и символично, до жена в беда. 
    Апропо, вие с кого сте?

    ж

    вторник, 18 октомври 2011 г.

    ден

    6.00 часовникът звъни пъви път
    6.30 часовникат звъни втори път
    8.00 часовникът звъни пети път
    изправям се. установявам, че съм легнала върху завивката по бельо и чорапи. вадя нещо от косата си. прекалено е рано да определя какво. WC, цигара и опит за намиране на два чисти и еднакви чорапа. прекалено високо изискване. почти съм убедена, че нещо живее в пералнята и наравно с ЧЕЗ ме таксува на всеки оборот изплювайки само по един от чифт. или поне в една тоналност. пепелта пада и изгаря нещо. нищо не дими продължително – значи всиччко е ок. какво правех? да – чорапи, ами няма да съм с  токчета, с маратонки не си личи че са различни. цикламен и зелен. не ме разбирайте погрешно, но е сложно да имаш два абсолютно идентични чорапа с моята майка. защо ли? защото тя умира да ми подарява нещо. последният път ми подари панталон в размер XXL.
    - Защо бе мамо?
    - Еми защото си висока, исках да съм сигурна че няма да ти е къс.
    какво къс бе брат, шалвари биха ми били по-тесни. и все пак са – удобен е по време на цикъл. от тогава тя има разрешение да ми купува само чорапи и бельо. груба грешка. така се сдобих с боксерки със спайдърмен на задника. whatever.
    9.18 сещам се че снощи пуснах пералня. нямам време да я простра. довечера ще я пусна пак
    9.30 в толкова беше срещата в офиса. добре че не трябваше да бъда сама на нея.
    9.35 излизам от вкъщи. в таксито установявам, че не съм си легнала по бельо и чорапи. легнала съм си и с грим.  нямам мокри кърпички. имам  нещо кафяво, което по принцип трябва да се нанесе равномерно с палвни движинея на лицето, само че се е нанесло неравномерно един бог знае с какви движения в цялата ми чанта. вместо влажни кърпички вадя осрана ръка.
    10.05
    - какво пак си облякла - казва Кучето. говори за гащеризона ми в който спокойно мога да направя сандвич. той не рабира решението, което позволява неуверените ми крака да се гърчат в своебразни форми без никой да вижда.
    10.15 кафе
    10.16 скайпа свети и Вики пита къде е текста за Какво се случи а не трябваше
    ей сега го довършвам отговарям аз и сядам да го пиша. прекъсната съм от зареждането на служебният си мейл. 7 съобщения по-късно Вики звъни за да пита къде е текста. все пак имах 4 дни да го напиша.
    след 6 минути и 37 секунди Вики получава текста.
    след 37 секунди Вики ми го връща за правописни грешки.
    след 1 час Вики получава завършеният текст.
    след 1 час и 3 секунди Вики пита кога да чака снимките за него
     - скоро
    казвам и поглеждам купчината вестници, които би било добре да прочета. мразя да чета женски списания. а би било добре за хазяина ми да пиша за тях.
    11.30 тема на срещата – как да накараме хората да пият само в това заведение
    12.00 тема на срещата - как да накараме хората да ядат здравословно
    13.00 вземам си обедна почивка. не обядвам. разхождам се в квартала пуша и слушам музика.
    13.20 една страница пр материал за да накарам жени да купуват нещо, което не ползвам. пиша я.
    14.00
    сайт1: този текст който си ни пратила е много хубав, но не става ясно какво те е подтикнало да го напишеш. ако може това да го изчистиш малко в началото.
    - ама защо трябва да е ясно защо съм го написала
    - ами да знаем какъв е повода
    - на кой му дреме какъв е повода. нали каза че е хубав?
    - брат, оправи го
    затваряйки телефона и двете знаем че докато стигна до него и аз ще съм забравила какъв по дяволите е повода
    14.20  моля те обясни  на клиента защо гугъл адуърдс не индексира рекламата му всеки път когато напише ключовата дума която не мога да произнеса
    пиша обяснение. по-добре е  от момента в който моя колежка написа обяснение защо е пропуснала една точка в края на изречението на прес инфото за медиите.
    14.32 измисли радиореклама
    15.00 свършиха ми цигарите. отидох до магазина. подгони ме куче. срах ме е от кучета. върнах се в офиса. помолих колегата да иде до магазина. него не го подгони куче. презареждане.
    15.10 напомням на някой че ако иска да направим това което искам трябва да отиде и да купи билети
    15.11 някой ми напомня че съм забравила нещо
    15.15 тема на срещата - как да накареме всички заведния да пускат точно тази музика
    15.34 това е часът в който обикновено разбирам че е прекалено късно да уговоря работни срещи за днес, че ако бях седнала да напиша това което трябваше снощи щеше да звучи много по смилено/макар че всеки път когато го оставям за „снощи” просто не го написвам/, че ми се излиза, че имам неща за довечера и че не, няма да се видя с никой след работа, защото така никога няма да се прибера.
    16.00 многоръкия шива
    16.15 някой от трите ми телефона звъни
    16.45 обяснявам на накой защо не съм чула когато е звънял на някой от двата ми служебни телефона
    17.00 някой ми казва че съм машина
    17.05 някой ми казва че нещо не може да стане
    17.10 нека сега зааааедно проверим защооооо това не мооооооже да стане
    17.24
    Сайт 2:  този текст, който ти казах че идеално ни пасва, ако можеш да го удължиш малко
    - нали идеално ви пасваше
    - според нашата статистика най-четени са текстовете от две страници
    - да, да, добре, ей сега ще го оправя
     нали, излишно е да казвам че никога няма да го оправя. макар че искрено вярвам в обратното докато го казвам.
    18.00 машината има нужда от смазка, от която другите машини ръждясват.
    19.00 да се опитам ли да се прибера или да си призная че ми се засяда някъде по пътя за вкъщи
    20.00
    - аре да пием
    - не, имам работа
    - коя работа?
    - всичките
    - много си скучна с тая работа
    21.30
    - не мамо, не мога да говоря сега.
    да, мамо, вечеряла съм
    издишвам дима встрани от слушалката
    22.00 тръгвам си от офиса. пеш. защото искам да вървя и да слушам музика.
    22.50 вкъщи съм. няма нищо за ядене.
    23.00. разбутвам купчината мръсни дрехи. разбутвам купчината чисти дрехи. стигам до леглото. наистина трябва да ги подредя утре.
    23.30 честита бяня
    00.30 честит старт на сушене на косата
    - пак ли
    - пак
    съквартиранта ми чува сешуара и през стената. и не може да спи от него.
    1.30 проверявам има ли някой буден
    1.41 установявам че никой не е буден по това време през работната вечер или поне не е достатъчно сам за да вдигне телефона
    1.42 пак забравих да извадя дрехите. твърде къдно е да пусня пералнята. на нея пише Lavamat  и се чува до първия етаж. аз живея на 4я. вицовете за перални които простират сами не ми се струват толкова смешни. Успокоява ме мисълта, че вицовете за тъщи винаги ще си останат толкова смешни
    2.00 отварям една от 6те недовършени книги и загасям двама мъже и половина.

    и после пак е 6.00. понякога успявам да стана от първия път.


    николета бонева ховрин