понеделник, 26 септември 2011 г.

нова кожа



Аз имах няколко домове през годините. Имам щастието да кажа, че бях желана във всеки един от тях. Имам нещастието да кажа, че напуснах всеки един от тях.

Аз съм на 25. Не съм стара. Но живях няколко живота.
С всеки от тях сменях кожата си. Виждали сте изгорено, нали?
Няма как да оздравее, ако не преболи. А докато боли се спъвате в столове, блъскате се във врати, разбутвате хора останали на пътя ви по погрешка.
А като преболи се опитвате да не пипате котлона повече, независимо колко много обичате палачинки.

Домът е онова място където си в хармония. Където си помирен със себе си. Където няма значение дали никога не си изстъргвал засъхнала кръв от кожата и душата си, или не можеш да преброиш белезите.


Квартирата ми прилича на железопътна гара. Има сакове метнати навсякъде. Има неразопаковани картини, които никога не окачих. Има купчина обувки, които никога не обувам, струпана до книгите, които нямам време да прочета. Щорите не се вдигат никога, защото когато съм вкъщи по светло, означава, че е неделя и имам право да се наспя. Не познавам съседите си, понякога ги чувам, но само когато се карат. Веднъж един от тях ми се скара, че нося токчета в 8 сутринта. Безразлино ми е, че нямам две еднакви чаши. Веднъж не видях съквартиранта си месец и половина. Оказа се, че е заминал за един месец. Не искам да гледам животни, защото не искам да трябва да полагам усилие за да оцелеят. Веднъж полях цветята си с ракия, защото обърках бутилките. Тези дни подарих на майка ми 15-ина саксии – от умрелите. Друг път пусках едно и също пране три дни под ред в пералнята. Защото всеки ден забравях да го простра. Никога не съм мила терасата си. Нямам тенджера и тиган, но имам всички подправки и готварска книга – на най-горният рафт, който не достигам в кухнята. Трудно ми е да намеря два еднакви чорапа.
Не мога да спя. Не мога и да се събудя сутрин. 

Все още не мога да разбера дали това е примирение или нова кожа.


николета бонева ховрин

събота, 17 септември 2011 г.

Мъчен човек - Дамян Дамянов

Мъчен човек

Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и бъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тъжен и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!


Дамян Дамянов

сряда, 7 септември 2011 г.

The Tree of Life /review/



                „Дървото на живота“


Скоро прочетох, че голям певец е този, който може да изрази мълчанието ни. Колко музика има в тишината, колко мечти! Поема!
Две неща ме удивляват всеки път и никога не съм подготвена за чудесата им - музиката и светлината. Имали ли сте моменти, в които затаявате дъх от красотата, с която лъч светлина рисува, особено по кожата ви? Приисква ви се да направите грациозно движение, за миг да избягате в сянката и после пак да се потопите в светлина.

Движение.
Дъх.
Светлина.
Грация.
Болка.

Мога да описвам така „Дървото на живота” до безкрай.
Един танц, мелодия и хиляди малки частици от живота. Не, не е разказ, не е класически филм. Дори не е филм. Това е един нелогичен диалог на сетивата с природата. Изисква време, изисква вашето лично време. Изключете мозъка и дайте воля на усещанията си. Потапяйте се бавно и дълбоко. Усетете всеки допир, всяко вдишване.
Моля ви, не го гледайте, за да научите как ще свърши - така няма да ви хареса. Ще ви убегне основното. А какво е основното? То е самия живот, а той не винаги има обяснение. Но, моля, дайте му шанс! Нямате представа каква нужда има от вас!

Поемете ръката ми и нека тръгнем заедно.
Едно семейство през 50-те, една майка с детска душа, един баща с твърдо сърце. Три деца.
Били ли сте деца?! А помните ли? Сърцето е като на заек. В детството има авторитети, от които то се къса, избива студена пот и краката се подкосяват. Има такива хора в детството, на които си обещаваш, че ще отмъстиш.

Страх. Как ярко беше описан. И пак тишина. Тишината в този филм изобилства. Особено подчертава едни малки моменти от ежедневието, на които никой никога не обръща внимание. Освен рабира се децата. Понякога си мисля че ходим на кино, за да забелязваме малките моменти, да не ги пропуснем…

Изобилства и музиката. Знаете ли, аз мислех, че от музиката не може да боли, че тя не може да бъде жестока. Учудващо нежна е тя тук, учудващо дълбоко се отпечатва и от този отпечатък боли.

Емоцията диктува, не логиката. Няма логика и в появяването на порасналия син, затиснат от перфектните форми на небостъргачите. Той няма въздух, няма живот- една колона сред много други носещи, поддържащи колони. Празно е ежедневието му, празен е погледът му. Той живее в миналото и там търси отговора за своя избор. Сянка сред много други сенки. Колкото по-идеален и оформен става света, толкова повече ни отдалечава от същността ни. Може би скоро ще ходим в музеите, за да видим как изглежда едно дърво… Това си мислех докато Шон Пен гледаше едно дърво затворено между стъклените гиганти, отразяващи небето. Дървото сякаш бе във въздуха. Самотен спомен.

Всичко е на пръв поглед идеално. Семейство с три деца и дом. Но те са отделни планети. И никой не желае да изслуша другия. Майката и бащата говориха само веднъж в целия филм - скараха се.
Той много искаше да отгледа силни мъже, чиято дума да се чува един ден. Накрая призна, че е искал да бъде важен, за да го обичат. „Един ден ще паднем и ще заплачем,тогава ще разберем всичко…”

Истината е , че колкото и да се опитваме, колкото и да желаем да разберем, да действаме правилно и да бъдем добри, ние само се движим по пътя, лутайки се без дори да сме сигурни кое е добро и кое - зло. Защото не всичко е черно и бяло.
Има „чупливи” хора, такива, които запазват у себе си силни впечатление от срещите с останалите. Сякаш носят товара на поколения емоции. Такъв е порасналият син, странник сред заобикалящия го свят.

Малик редува сцените на всекидневния живот с тези на вселената. Затихнал пред величието на красотата, си задаваш всичките онези въпроси, които и преди теб са задавали. Не търсиш отговор - само се учудваш.
Бързайки да пресека един натоварен булевард вечерта след филма, случайно погледнах към небето, усмихнах се. Да, незначително е всичко тук и ужасно нелепо. Малки човечета, с малки проблеми и големи сърца.

Филмът на Терънс Малик би могъл да бъде определен като поема, музика или просто движение.
Нарисуван спомен.Понеже детството живее вечно чрез него, ние виждаме, че не думите са важни, нито колко лоши неща са ти се случили, важно е как вятъра някога е движел дантелената завеса, а ти си докосвал с буза плата в спалнята на вашите. Важно е колко весело е било да са събудиш от „номера” на мама. Как си се задържал да не се смееш на масата, стиснал челюстта си до посиняване, докато накрая не избухнеш.
И ето мама простира прането, а ти пиеш вода от маркуча. Гледаш как слънцето си играе с капките вода. Тревата боде босите ти стъпала и панталоните ти са мокри. Започва гоненица.Смях, и простирането вече не е толкова важно. И денят не е вече скучен, а ти си на 12…

Може би ще си зададем много повече въпроси от колкото авторът е поставил. Може дори да надминем очакванията му. Може това да е холивудския разказ на една европейска история.А може да е една мечта, такава непостижима…

Розалия Димитрова