понеделник, 26 декември 2011 г.

очаквам старостта

Очаквам старостта.
Когато прочетох завещанието на Ориана Фалачи почувствах, че тази жена е разбирала живота. Той е за живеене. Той е за за всичките грешки които младостта може да измисли и старостта може да осъди. Той е за непредвидени скокове, за предумишлени залитания и потъване там, където знаеш, че може да не се завърнеш цяла. Той не е в търсене на смисъл, той е в създаването му. Можеш да оцениш старостта в целия и спокоен размисъл и мъдрост, само ако вземеш от своята младост всичко забранено, всичко нездравослоно. И да оцелееш. Да си извадиш топките, да ги удариш в масата и да кажеш „ето ме, тук съм, и ще правя каквото си искам”.
Представяте ли си жена която може да пренесе силата, очарованието и недвусмислеността на двайсетгодишните в своята зрялост? Предсказуемостта е умора. Света се променя с едно заспиване. Детските въпроси го правят познат всяка утрин. Една жена може да запази любопитвството си към света и да не се срамува да пита това което не разбира, само ако приеме себе си за по-важна от това, за което има въпроси. Своя собствен свят, своето собствено разбиране, своето мнение. Тогава тя има какво да каже - само когато има какво да попита.

Очкавам старостта.
Сега е толкова забавно да откриваш. И колкото повече откриваш толкова повече има за откриване. А представяте ли си, когато знаеш целия свят който е сега, да посрещнеш целия свят който е утре? Колко много е това? Колко по-забавно е? Колко по-въоръжена може да влезе в битките за себе си и за децата си?

Очаквам старостта.
Тя е наказание за слабите. И награда за силните.

неделя, 25 декември 2011 г.

безсмъртен

Безсмъртието не е закодирано в гена, то е наградата на този, който се отрече от времето си. И продължи да живее в него. Думите ни са реплики от реклами. Дрехите ни са тези от витрина. Имената ни са на герои от филми и сериали. Пеем съвремието си, пием го, пишем го и го обличаме. А светът се опитва да избяга от нас. Телевизорът е бил изборетен по преме на предишното поколение. В рамките на нашето се смениха идеологически строеве,  дискетата отстъпи на микрочипа, а ние сме още живи. Ще могат ли да ни разберат децата ни без  да им завещаем няколко програми за телевизията, два-три броя от всяко лайфстайл издание и вестник, и по един брой тв предавания? Ще открият ли нещо за себе си в това, което сме издраскали по хартиените си стени?

Безсмъртните са познати дори на онези, които не познават историята. Да я вплетеш в завета си можеш да си позволиш само тогава, когато не е препратка-провокация за усмивка на малцината избрани които харесват, това, което и ти харесваш и се подаиграват на това което и ти и са живи, когато и ти. Не ощетявай таланта си в злободневно словоблудство. Така ще ги разсмееш, и ще умреш с техните усмивки. Светът днес и тук може да се закодира само като кукичка. Да провери, да прочете, да проучи, да разбере. Но сам. Историята е за историците. Изкувството е за артистите. Разговорите може да ги води всеки.

сряда, 21 декември 2011 г.

уважението се измерва с въпроси


Преди време срещнах човек. От него никой не иска повече отколкото очаква, че евентуално би могъл да даде. Или точно обратното – иска стотици пъти повече, отколкото при най-добро желание би могъл да даде. За да се скара с него. По-често съдим за хората по враговете, вместо по приятелите им.

-         Попитай ме нещо.
-         Преди всички искаха да ме питат нещо. Сега само се карат с мен.

Само това искаше. Някой да го пита нещо. Но той вече беше казал всичко. Шумно и силно и категорично. Да, никой не сядаше на главата му, но и никой не искаше да я отвори. Защото можеше да си я купи. Понякога за 70 стотинки, понякога за 15 лева.

Колкото повече се опитваш да направиш всички щастливи, толкова по-квадратен става. И насочен към теб. Защото колкото повече отстъпки правиш, толкова повече напред идват. Озъби се като куче, и ще спрат да лаят. Но никога не казвай всичко. Уважението се измерва с въпроси.




дързост и красота, 98725964986589 епизод

а на една ръка разстояние .....

-         Ало?
-         Да, с БНТ се свързахте.
-         Каква „Дързост и красота”, тук са „Новините”?!?
-         Госпожо, аз не отговарям кое кога се излъчва, но сигурно го няма днес, защото има мач. И други предавания паднаха от ефир заради футбола.
-         Госпожо, аз не знам кога го дават, той, мача е довечера, сигурно и вашия филм е  тогава...
-         Да, госпожо, аз знам, че сега няма мач, но има други предавания, които по принцип си вървят по това време и затова няма да излъчим сега „Дързост и красота”.
-         Ама госпожо, не може непрекъснато да се излъчва тоя сериал...
-         Не знам кога ще се излъчи пак, сигурно на другия ден, тъй като няма серия днес, най-вероятно утре ще продължи, от където е спрял вчера сериала.
-         Имах предвид, че утре ще си гледате следващия епизод, който трябваше да гледате днес. Спокойно, нищо няма да изпуснете.
-         Не, не знам кой играе в мача! Хубав ден ви желая!


печената тиква

-         Много я мразех ви казвам! Направо като я видех и ми идеше да повърна. Но това беше любимия десерт на майка ми. А аз –  едно злоядо дете, криво...нищо не ми се ядеше. Но печената тиква.....угх......ужас, ви казвам, не се трае! Като я видех и се тресях и ми се гадеше, ей така на, направо физически не можех да я търпя! И лошо ми ставаше само от миризмата! Но майка ми – не! И като ме хване-е-е, аз нали, такова едно малко дете и тя ме стисне и не мога да мърдам! И хваща с лъжицата и тъпче, тъпче, като филм на ужасите направо! А мен ми е гадно, крещя, ритам, блъскам, ама тя е по-силна, аз съм малък и ми я натъпкваше в гърлото. Аз после я повръщах, разбира се, даже мисля, че припаднах веднъж. Но мина време. Аз порастнах голям. Върнах се от Америка, първото ми връщане беше това. И къде? На вечеря в майка ми-и-и-и-и. И сядам на масата и какво да видя? Без да питам, без да ми каже някой там стои печена тиква с млеко! Аз съвсем бях забравил и сега като я погледнах и се сетих веднага за всичко. Стоя и си мисля - сега това парче печена тиква ли е е по-силно от мен? И реших че вече съм голям мъж и не мога сега на това нещо да се оставя. На чест го приех, разбирате ли, не може аз да имам слабости, аз вече съм голям и силен! И взех една лъжица и я забих в печената тиква. Пръсна ме малко, ама си викам – хайде сега, трябва да опиташ. И взех хапка. И знаете ли какво, ами хареса ми бе! Беше вкусно! Вече мога всичко да ям. И от нищо не ми става лошо. Да видиш ти!

Тук освен края на разказа, на мъжа от съседната маса пред шестимата му изтрезняващи приятели, дойде момента и моята приятелка да се завърне от тоалетната. Това е едно от малкото предимства момичетата около теб да са бременни – стоят в тоалетната достатъчно дълго, за да научиш полезни истории на хора, които не си убеден, че иначе би избрал да познаваш.


неделя, 18 декември 2011 г.

може

Може никога да не те видя
Щом си тръгна днес
Може никога да не ми пратиш
Плик, стрела или покана
Може да ни срещне времето
Но нали съм късогледа
Да се втренчя подло в себе си
Без да те погледна.


четвъртък, 15 декември 2011 г.

never trust anyone above 30

Животът на хората над 30 е изграден върху компромиси. Да, супер, много е градивно и да,супер е важно. Обаче ако беше толкова яко, никой никога нямаше да си спомня с въздишка за своите 20.


Колко пъти е било разбивано едно 20 годишно сърце и колко пъти е било разбивано едно 40 годишно сърце? Вие можете колкото си искате да ми разтягате локуми за мъдростта и опита и вероятно ще сте прави. Но вие, същите, с локумите, разкажете ми за първата си любов. Освен ако не сте от актуалните компютърни нърдове, тя 100% е била преди 30. И вие я помните с всичките й подробности, аромати, тайни срещи и малки жестове. И както и да е приключила имате усмивка. Да, любовта на 30 е разумна. Но тя винаги се отключва с компромис. Любовта на 20 е смела, безрезервна, тя прилича на парашутист, който чете упътването след като е скочил. И те прави владетел на света.


Колко работни навици има изградени в един 20 годишен мозък и колко в един 40 годишен? Да, направил си грешки, извадил си поуки, добавил си опит. И равносметката е знание как е трябвало да правиш преди 10 години, това което правиш сега. Обаче сега, времето е друго, хората са други ако щеш и законите са други – каквато и да е твоята сфера, тя те е изпреварила. Иначе защо екипите задължително на половина се състоят от новобранци? В главата им все още няма правилно, все още няма забранено, те мислят по всеобща логика, незачитаща наложените правила преди или сега. Освен ако не са гъзолизци, разбира се. Ама то за това възраст няма. Та, те много често ще имат неприложими, нефункционални или просто наивни идеи, които опита може да сложи в уравнението с положителен резултат. Но без тях схемата е ясна – поне за родителите ни, щото те са я гледали. В крак с времето, едно – друго. Освен това те бачкат ужасно много. Защото все още не са повярвали на своите възрастни колеги, че „няма смисъл”.


Колко енергия има един 20 годишен ентусиаст и колко един 40 годишен? За това сравнение като начало е нужно да намерите 40 годишен ентусиаст. Пожелавам ви успех.




.

текстът

Текстът, който бива прочетен в книга, е едно.
Текстът, който бива прочетен във вестник, е друго.
Текстът, който бива прочетен в списание, е трето.
Текстът, който бива прочетен в уеб сайт, е четвърто.
Текстът, който бива прочетен в блог, е пето.
Текстът, който бива прочетен в радио, е шесто.
Текстът, който бива прочетен в репортаж, е седмо.
Текстът, който бива прочетен, в телевизия, е осмо.
Текстът, който бива прочетен на събитие, е девето.
Не ги бъркайте.

понеделник, 12 декември 2011 г.

да кривнеш

Криволиченето не е за всеки
Особено за тези
Които си нямат пътека
Да кривнеш
Означава да знаеш пътя
Но да искаш
Сам себе си да отлъчиш


думите ми изгоряха

Думите ми изгоряха
Тях окичих на дърветата
Спомените онемяха
С тях покрих пердетата
Време идва да сменя
Тази къща, път и себе си
За да не затрупат с камъни
Входа към сърцето ми

Думите ми изгоряха
Чувам ги в дърветата
Те познават пепелта
Тя за тях е нова дреха


четвъртък, 8 декември 2011 г.

тя не иска да умре

Вдигам телефона и си мисля, че ще чуя глас, подобен на този от вчера, който ми казва, че вижда зелени човечета. Тогава успоредно в ефир, главният редактор на списание Обекти разясняваше научните доказателства за съществуването на инопланетяните, ден след като откриха планета-близнак на нашата родна, поне за по-голямата част от нас е родна.

-         Не ми се умира... аз съм на 69 години, но защо трябва да умирам...не ми се умира...

Почувствах се съвършено безсилна. Тази жена ми разказа своята история, в която пести от храна и топлина, защото повече я боли от колкото и е студено, а евтините обезболяващи не й помагат. Тази жена не вижда зелени човечета, или може би ги вижда, вероятно тя е едно зелено човече за хората, които знаят че тя съществува. Защото я отбягват и ги е страх да я слушат и не й помагат. Разбирам ги. Аз я чух в тази сутрин, между кафето, недоръфаната закуска, онова видео, дето трябва да се заснеме за понеделник и заетата тоалетна и кротко се разплаках на бюрото си, без да мога да и отговоря. А знам че трябва. Говорила съм психолозите, които са от другата страна на денонощните горещи линии за насилие. Те не затварят на никого, дори да не звънят точно заради насилие. Те стоят и си говорят с човека от другата страна, просто защото той не е добре, и понякога дори когато не можеш да платиш да спре нечия болка, можеш да кажеш, че ти пука. Те казаха че това е важно.
Аз не знам дали мога да направя нещо за тази жена. И знам че тя не е единствената жена, която не иска да умре, и плаче докато усеща колко реални измерения приема нейния край в студената й стая. И си говорих с нея, докато плачех от другата страна.

-         Благодаря, че си поговорихте с мен! Благодаря ви наистина! Много ви благодаря! Благодаря!


Аз не и казах нищо важно, нищо полезно, почти нищо не можах да и кажа всъщност, но за нея това,  че имаше някой от другата страна е било важно, защото ми благодареше така, все едно съм я вдигнала от инвалидната количка. А не съм. Стана ми гузно. Защото думите не са достатъчни. Но разбрах, че все пак имат значение.

събота, 3 декември 2011 г.

“WHEN YOU’RE STRANGE” историята на The Doors


“WHEN YOU’RE STRANGE” историята на The Doors



„Искам хората да слушат музиката ни,
нищо повече,нека и дадат шанс.”

Смята се,че „идеалното” време за ходене на кино е вечер. Аз предпочитам да ходя сутрин, когато салонът е празен и като че ли още по-мрачен, заради светлината навън - сякаш са отворили киното специално за теб.
Филмът „When you’re strange”, трява да се гледа именно така, сутрин, в салона на някое старо кино, далеч от лъскавите и овални форми на модерността. Защото той разказва за малко по-различно време, появило се и изчезнало като магия...
Наред с групата, режисьорът ни разказва за най-паметното време в САЩ - 60-те и 70-те. Казват, че ако си спомняш 60-те, значи не си бил там - когато човек от новото поколение, чете това, не го взима на сериозно. Гледайки филма обаче, разбираш, какво са имали предвид.
Време на освободеност, тълпи, войни, протести, любов, велики музиканти, поети, любов, любов, любов… То е като паралелна реалност, която не желае да се интересува от злото, парите и предразсъдъците, love, love, love...

И така, светлинита угасват и гласът на Джони Деп ни повежда на обиколка в света на The Doors.

Докато гледах филма ми направи впечатление размаха, с който са се правили концертите тогава, стотици хиляди луди, искащи фенове. Виждах в очите им дивото желание да се докоснат, да имат нещо от идола си. По онова време, за да бъдеш идол, не е било достатъчно да пуснеш запис на фалшивото си изпълнение по you tube,а наистина да бъдеш някой.
Времето го показва, те остават, и днес има милиони, все още искащи частица от тях фенове.
Джим Морисън е силно повлиян от поезията, самият той е поет. Измисля името на групата от стих на Уилиям Блейк:

 Ако вратите на възприятието са прочистени, човек ще види светът такъв, какъвто е, безкраен” 
„If the doors of perception were cleansed every thing would appear to man as it is, infinite.”

Наричат Морисън шаман. Докато гледах архивните кадри от концертите, аз наистина го усещах такъв - никога не е напълно в реалността, но усещаш силата, която се излъчва от него.
Алкохол, наркотици, жени, нужно ли е да споменавам, че и тук са в изобилие. И разбира се повлияват на The Doors, която на няколко пъти е заплашена от разпад.
Във филма има моменти, в които Джим просто ляга на сцената и не може повече.

„Момчетата от групата бяха станали специалисти по това да го вдигат отново на крака, като увеличават темпото и солата”

Славата ги връхлита, но те не са неподготвени, напротив, сякаш за нея са родени и нея са чакали. Има нещо друго обаче, Морисън споделя, че винаги се чувства не на място:

„Сякаш съм странник, който няма нищо общо с другите”

 Казва, че семейството му е мъртво и не поддържа връзка с никой от тях. Баща му, военен, му пише да спре да се занимава с музика, тъй като няма никакъв талант.
Приятелката му Пам е до него през целия филм, но гледайки онези архивни кадри, аз го усещах ужасно самотен… When you’re strange…
Дрога, алкохол,полиция.
Публиката вече идва на концертите им, не за да слуша музика, а за да гледа шоуто, което Морисън предлага. Барабанистът казва:

„Видях как Джим седна на сцената на онзи концерт и енергията сякаш излезе от него…”


В разгара на хипи движението умират Джими Хендрикс(27) и Джанис Джоплин(27), Морисън се шегува, че е следващият, за да се запълни тройката.
Казва на групата, че напуска и заминава за Франция с Пам. Обикаля улиците на Париж с тетрадка, записва стихове, текстове на песни. Поезията го спасява. Един ден звъни на групата, че е пълен с енергия и смята да се върне, за да запишат още един албум.


Вечерта, след поредния запой, отива да си вземе душ. Пам чува Джим да пита от банята, „Там ли си?” и това е последното изречение на поета, заварен мъртъв.
Джим си заминава на 27 години, тройката е запълнена.
Пуританите и новата власт вече са на път да премахнат хипи движението.
Но онова вълшебно време на свобода и любов се усеща всеки път щом чуеш песен.
Баща му, заявявa:

„Синът ме правеше неподражаема музика, беше истински талант”…


Розалия Димитрова

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Прощание - Белла Ахмадулина


А напоследок я скажу:
прощай, любить не обязуйся.
С ума схожу. Иль восхожук
высокой степени безумства.

Как ты любил? Ты пригубил
погибели. Не в этом дело.
Как ты любил? Ты погубил,
но погубил так неумело.

Жестокость промаха...О, нет
тебе прощенья. Живо тело,
и бродит, видит белый свет,
но тело мое опустело.

Работу малую висок
еще вершит. Но пали руки,
и стайкою, наискосок,
уходят запахи и звуки.