очаквам старостта

Очаквам старостта.

Когато прочетох завещанието на Ориана Фалачи почувствах, че тази жена е разбирала живота. Той е за живеене. Той е за за всичките грешки които младостта може да измисли и старостта може да осъди. Той е за непредвидени скокове, за предумишлени залитания и потъване там, където знаеш, че може да не се завърнеш цяла. Той не е в търсене на смисъл, той е в създаването му. Можеш да оцениш старостта в целия и спокоен размисъл и мъдрост, само ако вземеш от своята младост всичко забранено, всичко нездравослоно. И да оцелееш. Да си извадиш топките, да ги удариш в масата и да кажеш „ето ме, тук съм, и ще правя каквото си искам”.

Представяте ли си жена която може да пренесе силата, очарованието и недвусмислеността на двайсетгодишните в своята зрялост? Предсказуемостта е умора. Света се променя с едно заспиване. Детските въпроси го правят познат всяка утрин. Една жена може да запази любопитвството си към света и да не се срамува да пита това което не разбира, само ако приеме себе си за по-важна от това, за което има въпроси. Своя собствен свят, своето собствено разбиране, своето мнение. Тогава тя има какво да каже - само когато има какво да попита.

Очкавам старостта.

Сега е толкова забавно да откриваш. И колкото повече откриваш толкова повече има за откриване. А представяте ли си, когато знаеш целия свят който е сега, да посрещнеш целия свят който е утре? Колко много е това? Колко по-забавно е? Колко по-въоръжена може да влезе в битките за себе си и за децата си?

Очаквам старостта.

Тя е наказание за слабите. И награда за силните.