понеделник, 30 ноември 2015 г.

Васил Георгиев: Някои съображения за съдебната власт

Най-трудно е да изразиш мнението си за най-близките – как например да кажеш мнението си за собственото ти дете? Като че същото се получава и с мълчанието на юристите по отношение на съдебната реформа.

Има и други обяснения за това мълчание. За съдебна реформа се говори вече повече от 15 години (тази статия почнах да я пиша още като студент). Юристите нямат доверие във възможността да се направи такава реформа – особено при запазване на досегашните ръководители на системата (в центъра и по места). И не по-малко важно е, че самите автори на реформата, може би поради липсата им на публичен опит, поставиха проблема на плоскостта „който не е с нас е против нас”, с което обезсмислиха изразяването на професионално мнение – защото то няма да бъде взето предвид, а само ще „изпрати” автора му в единия или другия лагер.

Аз съм привърженик на предложените промени в Конституцията и в Закона за съдебната власт (с изключение на намаляването на мандата на Висшия съдебен съвет и възможността съдилищата да сезират Конституционния съд). Струва ми се обаче, че реформата изпуска няколко важни неща, които не видях в стратегията и не чух в дискусиите. Добавям и едно радикално предложение, което трябва да мине през Велико народно събрание, но без което всички тези неща, които се правят, ще се обезсмислят – предложението за лустрация на съдебната номенклатура.

Неудачно е предложението за промяна в Конституцията, даващо възможност на съдилищата да сезират Конситуционния съд за произнасяне за противоречие на закон с Конституцията. Текстът е ненужен. Съдът, ако прецени, че един закон противоречи на Конституцията, е длъжен да приложи конституцията, а не закона – така се упражнява контролът за конституционосъобразност от страна на съдилищата. Текстът е и вреден, защото ще даде още една възможност за спиране и отлагане на делата. А интерес от такова спиране и отлагане имат както страните, така и съдията – който, например, очаква преместване в друг съд и не желае да реше делото. Или който предпочита да не приключва делото, защото ще му се натрупат повече дела за решаване.

Разделянето на Висшия съдебен (ВСС) съвет на две колегии е необходимо, но намаляването на мандата на ВСС е погрешно. Основен механизъм на независимостта на назначавания (избирания) орган от назначаващия (избиращия) е в по-дългия мандат на назначавания (избирания) орган. Аргументът, че за 5 години членовете на ВСС ще се дисквалифицират, а за 4 години – няма, е крайно тенденциозен и по-скоро разкрива желанието за контрол над „правителството на съдебната власт”.

Би било добре дори да се обсъди възможността президентът да назначава няколко члена на ВСС. Президентската институция при сегашния си модел се оказа много удачна в ролята си на балансьор и противотежест на възможността една власт да „превземе” неприсъщи ѝ държавни функции.

Другите промени на Конституцията са наложителни. Това, разбира се е само началото. Стратегията за реформа в съдебната власт обаче не засяга някои основни въпроси:
На първо място, проблемът със съдилищата. В съдилищата има три проблема: претовареност, некомпетентност и корупция.
Основният проблем за съществуващото непоносимо положение е и огромната претовареност с дела на съдиите.  Не отричам некомпетентността и корупцията - има ужасяващи примери за тях, но не бива да се забравя, че заслуга за това разпространено мнение има и обстоятелството, че след съдебното решение винаги поне едната страна остава недоволна.
Претовареността налага промени в процесуалните закони. Аз съм цивилист и мога да говоря основно за гражданското правораздаване.

В  гражданското правораздаване в последните години има положителни моменти – приетия нов Граждански процесуален кодекс и засилването на тълкувателната дейност на Върховния касационен съд. Това внася предвидимост и известна бързина. И въпреки това, напредъкът като че не е особено голям – делата пак започнаха да се влачат с години, да се насрочват след повече от шест месеца, да се отлагат безкрай.
Тук се касае най-вече до организационни проблеми, свързани с натовареността на съдилищата.
Решаването на тези проблеми налага закриване на малките съдилища и където е необходимо (поради големите разстояния до съда) създаване на пунктове на по-големите съдилища, работещи с по-малко служители и евентуално - съдии. Изнесени офиси вече имат някои окръжни съдилища – например Окръжен съд-Кюстендил има пункт и заседания в град Дупница. Така хем ще се оптимизира структурата, хем няма да се лишават гражданите от достъп до правосъдие

Друга важна стъпка в реформата трябва да е намаляването на прага на достъп на правосъдие до първата инстанция и увеличаване на прага за втората инстанция, както и съответното на това подсилване на първоинстанционните съдилища.

 На никого не бива да бъде отказвано правосъдие. Сега държавната такса за граждански дела за първа инстанция е 4%, за втора – 2%. На втора инстанция делата се разглеждат от трима съдии, минава в едно формално заседание, а като резултат съдиите най-често потвърждават решенията на първата инстанция. Именно затова трябва да се замислим – не е ли по-добре да се вдигне таксата за втората инстанция и да се намали тази за първата? Съдът трябва да се отвори към малките спорове, но да затвори втората инстанция за тях, с по-високи такси или като въобще изключи някои от тях от въззивно разглеждане.

С промените в Гражданския процесуален кодекс беше въведено производствто по търговски спорове от Гражданския процесуален кодекс. То се оказа крайно неудачно, размиващо и отлагащо процеса до безкрай, създаващо предпоставки за многобройни процесуални нарушения и съответни на това отлагания на делото. Откакто съществува това производство, може би поне в половината от случаите в които съм се явявал съдът е пропускал да извърши изцяло така наречената „двойна размяна на книжа”.

Въпреки, че посочих, че не съм специалист по наказателното право, смятам, че една от големите победи на олигархично-криминалната върхушка в България е това, че се работи по Наказателен кодекс от 1968 година, който въобще не държи сметка за икономическите престъпления – като изключим текстовете от рода на „да те ударя с кантара в грамажа” или вездесъщата „безстопанственост”, която може да означава всичко, но всъщност не означава нищо.

Що се отнася до корупцията и некомпетентността, не съм ги забравил, нито ги неглижирам. Напротив, смятам, че дори и най-добрите промени ще си останат лист с добре написан текст, ако не се направи лустрация на съдебната номенклатура. Съзнавам, че това е най-радикалното предложение, което е правено досега. То изисква Велико народно събрание  - което да промени текстовете за несменяемост по отношение на съдебните ръководители. Но тъжната истина е, че в този състав на управление на съдебната система, всяка реформа ще е безпредметна. Няма да задълбавам във въпроса как трябва да се случи това, защото още и аз нямам точен отговор. Но съм сигурен, че без това да се направи, нищо от добрите намерения няма да има смисъл.

Една реформа няма как да не мине и през ревизия на материалното право и премахване на уродливите текстове, противоречащи на всякаква справедливост. Законите са написани изключително в ущърб на гражданите.

Това е важно, доколкото се касае до норми, прилагани от съда, и от чиито парадоксални и лишени от здрав разум изводи раждат дъбоко недоверие в съществуването на правната система въобще.

От височината на конституционното законодателстване и големите проблеми, които обсъждат държавните мъже и жени, този въпрос вероятно е маловажен, но той е всъщност проблемът, с който се сблъскват гражданите. Българското законодателство се пише от чиновници и от лобисти-браншовици и в него не взема никакво участие този, чиито права са засегнати. Затова се раждат уродливи текстове, които при пръв прочит няма как да „хване” и опитния юрист, но които показват тайния си коварен смисъл след това, в практиката, обезсмисляйки основни принципи на правото и здравия разум.

Ще обобщя какво имам предвид, защото няма да ми стигне живота да давам примери:
- Там, където се засягат права на гражданите, те нямат право да обжалват, защото нямат правен интерес (примерите са хиляди, но ето един: гражданите нямат правен интерес да обжалват разрешение за строеж, за строителство в техен имот, защото не са страна по акта, ако не са вписани в разписния лист);
- Там, където се засягат имуществени права на гражданите, същите се оценяват от законите по най-ниската стойност (примерите в търговското право са много, но ето един: при смърт на съдружник в дружество с ограничена отговорност, неговите наследници получават само балансовата стойност на дружествения дял, която може да е в пъти по-ниска от пазарната);
- Там, където правата на гражданите се конкурират с правата на държавата, държавата има предимство (не казвам, че трябва да се премахнат всички предимства на държавата, но има безброй случаи, в които това предимство е несправедливо);
Моите отношения като адвокат с прокуратурата са много малко, но колкото пъти съм се обръщал за съдействие към прокуратурата при явни (поне за мен) престъпления, касаещи малко по-сложен фактически състав, толкова пъти съм получавал отказ за образуване на наказателно производство. Навремето, без да съм сигурен в това, някой ми каза, че прокурорите най-много обичали да пишат откази за образуване на наказателни производства, защото в отчетите им това се водели приключени дела.

Като адвокат обаче не мога да приема, че е нормално във всяка инстанция да се явява различен прокурор. Работил съм в голяма адвокатска кантора и познавам работата на другите големи адвокатски дружества и никъде не съм виждал абсурда един адвокат да се явява на първа инстанция, друг – на втора, трети – на трета.

Проблемът в прокуратурата е как тя хем да се отчита на обществото, хем да запази независимостта си от властниците. Не е недопустимо прокуратурата да се намира под контрола на министъра на правосъдието, но това ще означава, че прокуратурата няма да е способна да разследва властта. Но и в момента, когато тя е уж независима, също не го прави. И се получава така, че заради някаква хипотетична независимост (която реално не съществува), ние се лишаваме от възможността да контролираме действията на прокурорите.

Аз съм обикновен практикуващ адвокат. Голяма част от проблемите ги виждам „отвътре”, други остават скрити за мен. Затова не претендирам за изчерпателност, както не бива да претендира за такава и никой друг, освен Господ. Може би въпросите, свързани с прокуратурата, да не съм особено справедлив, но мнението ми, въз основа на практиката, която имам, е че прокуратура в България няма.

Съзнавам, че написаното по-горе са по-скоро бележки, отколкото задълбочено становище. Целта ми е наистина да се отпуши някаква дискусия сред колегите – юристи, по предложените промени в Конституцията, както и по отношение на това накъде трябва да върви българската съдебна власт.


Текст: Васил Георгиев
Снимка: Васил Гарнизов
*авторът е адвокат, доктор по право, преподавател в НБУ и писател

понеделник, 16 ноември 2015 г.

Страх: Спрете да чувствате. Започнете да мислите.

Бях самотно дете. Когато имах въпроси свързани с любов, приятелство, страх, сила, предателство или нещо такова отварях една книга, която се казваше „Мъдростта на вековете” и четях цитати. Те бяха класифицирани по теми и лесно се откриваше тази, която ми е на дневен ред. Тогава нямах фейсбук или туитър. Тогава нямах друг източник на цитати освен тази книга и всички останали книги на света. Използвах цитатите, за да избирам какво да чета, така намирах автори, които са ми интересни. Но по-често я използвах за съвет. Какво да правиш, ако си ядосан? Какво да мислиш, ако си ядосан? Срамно ли е да си ядосан? Хубаво ли е да си ядосан? Ядосват ли се добрите хора?  Има ли значение защо си ядосан? Как да постъпиш с човека, който те е ядосал? Не възприемах никой реален човек от моят живот тогава, като авторитет, способен да ми даде тези отговори. В тази книга няма цитати на риалити звезди, киноактьори, водещи на тв предавания или манекенки. Имаше и народни пословици, малко, но от цял свят.

Те не бяха винаги на едно мнение. Често си противоречаха кратките изречения по една тема. Не търсех неистово кой е прав. Приемах този, който ми беше по-естествено да произведа в поведение, но не забравях другия. Името му забравях, но не и идеята. Защото нямах авторитети, а когато нямаш авторитети, имаш уважение към истината – допускаш, че може никой да не знае достатъчно, за да ти я покаже, включително самият ти.

Тази книга, сама по себе си, не е някакво велико произведение на изкуството, не е някакъв особено извисен контур на основните тези, вероятно не е дори изчерпателна. Но в средата, в която аз пораснах, тази книга ми беше най-добрият съветник, а най-добрият съветник, обикновено става твоят най-добър приятел.

Днес ме вълнува въпроса за страха. Днес  съм омъжена жена, почти на 30. Не смятам, че познавам Истината, нито, че имам всичи отговори. Наближава времето, в което аз трябва да се опитвам да бъда авторитет за човек, който ще създам в собственото си семейство. Какво може да му кажа за страха? Реших да попитам моят най-добър приятел от детството.
Опасност. Страх. Ужас. Страхливост.Слабост Малодушие. Колебливост. Нерешителсност.
Всичко това е една голяма категория, според книгата. Дели се на по-малки и започва с ОПАСНОСТ.

Винаги майка ми е казвала, че ако може да предотврати да ми се случи някаква опасност ще го направи. Любимият й пример беше с нагорещен котлон и детска ръка, казваше, че ще я дръпне толкова пъти, колкото аз посегна към него. Твърдях, че греши. Нищо не учи по-добре от опита. Пипнах котлона без да й кажа. И се оправих без да знае как. Няма поука. Човек прави, това което смята за правилно, каквото и да е то. Каквото и да му казват. Който и да му го казва. Докъде ще стигне в експериментите? Докъдето му позволи страха.

Липсата на страх те праща да пипнеш котлона, наличието на страх те кара да прибереш ръката си, преди да умреш. Липсата на страх натиска  педала на скоростта пъти над позволената скорост, наличието на страх не позволява да изпревариш без видимост. Липсата на страх е мотивирала борби за освобождение на цели народи, наличето на страх е спасило безкраен брой човешки животи, дори най-обикновеният страх – този да не изядеш нещо, което мирише на развалено. Не винаги липсата на страх е смелост, не винаги наличието на страх е страхливост. Балансът е всичко във всичко. Но как се открива той?

Харесва ми да мсиля, че човек сам избира съдбата си. Харесва ми да мисля, че светът е въпрос на възприятия. Харесва ми една конкретна мисъл – че всяка опасност е възможност. Какви са опасностите не съм компетентна да кажа. Но е очевидно, че опасност има.  Какви са възможностите – сещам се за една от тях. Да мислим. Да помислим над всяко определение на нашата цивилизация, което приемаме за даденост. Моето поколение, предишното поколение и това преди него живяха без война. Проблемите ни са битови. Мизерията ражда мизерия, битовизма разжда битовизъм, ценностите стават кухи думи. Сега има възможност да им дадем смисъл. Не казвам нов – защото не съм сигурна, че знам какъв е „старият”. Да им дадем смисъл днес, сега, в света в който живеем, с проблемите, които имаме, обградени от хората, които харесваме и не харесваме. За да го направим е нужно да спрем да чувстваме и да започнем да мислим. Не чувствата изграждат характера, мислите и постъпките го правят.

Какво значи страхливец? Какво значи страх? Какво е смелост? Какво стои в средата? Страхът не е безполезен. Оцелели сме благодарение на него. В крайна сметка, всички сме просто животни, които летим на парче скала в космоса. Но да живеем парализирани от страха, означава да не живеем, означава само, че не искаме да умрем. Достатъчно ли е това?

Не приемам траура по-дълъг от три дни. Звучи цинично – чудесно, нали част от ценността на света е, че е шарен. Ако не сте съгласни с мен скърбете и окрийте вашите ценности, покажете ми ги, обяснете ми ги и ако можете да ме спечелите за вашата кауза, аз ще я защитя. Не се страхувам да сменя мнението си, мисля, че това е сила, сила да признаеш, че си сгрешил. Така разбирам аз толерантността. Така разбирам аз дефинирането на ценостти – чрез културна среща на различията. Търсене и въпроси. Никакви готови отговори. Никакво налагане, дори и да си убеден в правотата си. Колкото по-убеден си в правотата си, толкова повече трябва да слушаш другия, за да разбереш къде си сгрешил да го спечелиш за твоята, уж правилна страна. Ако не можеш да говориш без да викаш – мълчи. Целта на спора е да спечелиш човека, а не спора, нали?

Мога да кажа две причини за липсата на дълга скръб и ще започна с по-ограничената от към последователи, за да редуцирам читателите, които съдят прибързано – така разбирам моята моята християнска вяра. Тя е вечният живот, а във вечният живот смърт няма. Който умира, умира още приживе. Ако живееш в страх, не можеш да се радваш. Богът, в който вярвам, аз разбирам като радост. Може да греша, не знам, това е личното ми мнение. Втората е, че докато скърбиш не правиш нищо, а мъртъвците растат на брой. Не е практично. Да емоциите не са практични, не са и срамни. Но ако човек се бори със завистта например, не виждам защо да не се бори и с други емоции. А това с кои емоции да се бориш трябва да решиш. Решението се взема с мислене. Приемането, че емоциите са всичко е абдикация от опитите за мислене, според мен. Това е успокоението на простият човек, че е важен. За мен той не е важен, заради неговите чувства, а заради това, което прави. Всеки на света може да се чувства зле. Но не всеки може да престане да бъде роб.

Според мен е неизбежно информираният човек да не изпитва поне малко страх. Според мен, е неизбежно мислещият човек да живее щастливо. Ако не се страхуваш, не можеш да се защитиш. Ако само се страхуваш, също не можеш да се защитиш. Да живееш със страх и радост едновременно за мен означава, да приемаш света и да знаеш, че си направил и правиш това, което смяташ за правилно. А какво е правилно? Никой не може да ти каже. Затова си важен. Затова е важно да мислиш. Затова е важно да се информираш. Затова е важно е да можеш да слушаш. Затова е важно да не се налагаш. За да намериш личните си отговори. Защото теса ценността, която можеш да дадеш на другите. Чувствата не поправят нищо. Чувствата са за личното ти време у дома. Няма да те обидя, ако ги размахваш в лицето ми. Просто ще спра да те слушам. Ето тогава ще изгубиш значение. И ще останеш на последната страница на книгата.

ФАНАТИЗЪМ. НЕТЪРПИМОСТ. КРАЙНОСТ.
Така свършва книгата. С тази тема. Така може и да свърши света. С тази тема. А започва с „Мислене”. Има и цитат преди темите, надслов. Персийска мъдрост.
„Човек, който търси мъдрост, може да се нарече умен, но ако мисли, че я е намерил, е безумен.”