четвъртък, 30 юни 2011 г.

Писмо от Венци Мицов


ПИСМО ДО НАЙКИ

Здравей, Найки. Как си? Дано да си добре. Защото аз не съм...
А и няма как да съм добре. Завчера гледах един нов български филм. На излизане от киносалона попитах синът ми какво му е харесало най – много. А той каза – тате, най – много ми хареса, че всички хапват KFC. И ме помоли да му взема една „Кока – кола“
Знаеш ли...Забелязал съм, че в днешно време никой вече не казва „Кока – кола“ Повечето казват кока. Особено наперените, наскоро замогнали се юпита, които съм засичал по нощните заведения на София.
Интересно ми е само, защо въпросната напитка вече се сервира на прах и всички я консумират в тоалетните...
Странно...Онзи ден един приятел ми сподели, че имал сериозни сексуални дисфункции напоследък, тъй като гаджето му настоявала да се „тункват“, което му дошло в повече.
Тръгнал на сексолог,  който тутакси му изписал „Трибестан“ за да вдига самолета.
А приятелят ми просто изпсувал и се прибрал в къщи на ракийка, салатка и други афродизиаци...
Накрая се оказало, че вече получава ерекция единствено ако гледа „Едно към едно“ на Сашо Диков по Канал 3.
Най – гадното обаче се случи преди няколко дни. Отидох на работа...там ми дадоха една задача...
И се издъних.
Знаеш ли защо. Оказа се, че трябва да криейтна един контент. Да го тийзна пред Сейлс мениджъра. След това да премостя темпорално. Да представя всичко това на Пи ар отдела, да се срещна с Ейч ар служителите, да пребрандирам.
И когато получих тази задача...се оказа, че не знам къде да отида и какво точно да направя.
Заради което получих последно предупреждение за уволнение, което въпросният Ейч ар отдел ми представи като „Концепция за преструктуриране на отдела с цел ефективност на звената“.
Така живея напоследък, Найки. А можеше да е и по – зле. Можеше да съм с 20 години по – млад и да искам да направя кариера в шоубизнеса. И да събирам пари, за да си поръчам песен на Графа.
И после с ужас да разбера, че улица Граф Игнатиев не е кръстена на авторът на песента ми.
За това няма повече да се оплаквам. Сега отивам да хапна „Биг Мак“. После ще си взема „Еспумизан“ против газове и „Талцид“ против киселини. Ще си купя вестник „Уикенд“, ще отида до някой МОЛ за да се повозя на асансьорите. Действа ми успокояващо.
А и оттам мога да ровя във Фейсбук, нали има безплатен Wifi…
Хъни, искам само да те помоля за нещо. Следващият път, като минаваш покрай НДК...Погледни дали по билбордовете има реклами на новата майонеза с фибри.Защото компанията, в която работя пуска нов продукт – свинска сланина с L carnitin и антиоксиданти. Но не знам дали конкуренцията не е по – напред от нас с рекламата...
Хайде, скъпа, остани си със здраве. Налага се да приключваме, тъй като всеки момент ще ми падне батерията на лаптопа.
Междувременно...ако ме бутне кола...или нещо лошо се случи с мен...
Ще го разбереш по статуса на общите ни приятели във Фейсбук...
Без palavoto_kotence 86, която ми е сърдита ...
Няма да ти разказвам за какво.

Твой Венци!!!

сряда, 29 юни 2011 г.

любовта не е достатъчна




Блажени са тези, които не са изживели Великата, Голямата любов на своя живот до нейния финал. Те са като невежите, които, лишени от познание, са лишени и от болка. Тези, които не са видели гръмотевичните чувства, които са размахвали по цялата скала от емоции, да рухват под напора на дребни сплетни, междучовешки недоимъци и кротък битовизъм, все още вярват и живеят с приказки. И понеже истината е това, което чувстваш за истина, техният истински свят е митологичен, пълен с принцеси, принцове, цветя, сърца и захарен памук. И там има някой лош, но в общи линии бялото е розово, сивото е черно, а любовта е вечна. Защото е прекъсната. О, колко са щастливи. Те ходят по улиците и вършат скучни неща като всички нас, но разпознаваш в очите им, че има някъде там, където те са щастливи.

Всички останали знаем нещо ужасно, което родителите много рядко ни казват. Любовта не е достатъчна. Любовта просто не стига за всеки ден. Тя е чудесна за един уикенд. Тя е прекрасна за две седмици. Ако разреждате месеците, също може да ходите по килим от облачни венци. Но любовта не е достатъчна за цял живот. Независимо в кой етап от него е решила да се заяви.

В момента, в който покрай главата ви прелети стабилен стъклен пепелник, веднага трябва спешно да осъзнаете, че нещо не е наред. Иначе рискувате вторият да ви завари все още мислещ и да прекъсне полета на мъсълта ви, събаряйки тленното ви тяло на земята. Друг вариант да разберете, че любовта не е достатъчна, е когато отворите врата на произволна стая в дома си и откриете този, когото очаквате, с някой, когото не очаквате, да прави разни неща с гъвкавост, за която дори не подозирате. Възможно е също така да си намерите багажа пред входа. Не е изключено и любимата ви риза да заприлича на вуду кукла. Мили дами, ако кученцето ви се е сдобило с нова прическа или по-точно се е разделила с козината си, имам новина – мъжът ви вероятно не е доволен от вас.

Ами не е, любовта не е достатъчна, съжалявам. Нужно е и разбиране, нужно е и уважение, нужно е и доверие. Помислете за всички тези неща когато половинката ви закъснява, а вие се въртите кротко в леглото. Тук няма полове, има половинки. Помислете за това, когато изисквате другия да промени пътя си, защото изборите, които прави, не са комфортни за вас. Помислете за това, когато искате обяснение, след обяснение, след обяснение. Помислете за това, когато ви няма, когато трябва да ви има. Помислете за това, когато ви прегръщат, вместо да затръшнат вратата. Не мислете за това, когато правите секс. Мислете за това, когато направите закуска на сутринта.

А тези неща не се случват от само себе си. Не е като да кихнеш, защото си подушил черен пипер. За тях трябва да работиш, да мислиш, да ровиш в себе си, в другия, в света. Много хора не могат, не искат или просто не вярват, че любовта не е достатъчна. И играят на жумешка се стрелят с фунийки. И когато някой се разплаче, другият си тръгва. И любовта остава, извисила ръст над света – твоя свят. Скрит в сянката, й живееш с мисълта, че си блажен, защото си обичал. И си такъв. Защото истината е това, което приемаш за истина.

А всички останали, дерзали по пътя и загубили битката пет години по-късно, са останали по трасето два пъти по-нещастни. Защото знаят, че любовта не е достъчна. И също така знаят, че са я изгубили. Те са два пъти по нещастни, защото поемат вина на гърба си, и походката им е по-тежка.

Блажени са тези, чиято Велика любов е била прекъсната по средата, защото те вярват, че е дошла свише и някой им я е отнел. Те крачат с клюмнали глави, но с пълни сили и виждат Бог в чуждите очи.

николета бонева ховрин

понеделник, 20 юни 2011 г.

историческа реклама

открийте десетте разлики


Вляво е снимка от филма "The Avengers", който предстои да бъде излъчен в България.
Вдясно .....е, вие знаете.

неделя, 19 юни 2011 г.

златните билборди на д-р Енчев


Помните ли д-р Енчев? Той е един симпатичен мъж на средна възраст, който ни обясняваше, че красотата е симетрия. Наскоро ни обясни и други неща от своите билборди като например – Прекалено красива съм, за да работя; Мога да контролирам живота си; Всички се интересуват от мен; Носът ми е прекалено красив, за да мога да виждам по-далече от него и т.н. Няма плът на рекламите, няма жени-дини, няма надупена девойка под телефона на фирма за климатици, няма гола жена седнала върху тоалетна чиния, рекламираща баня...няма нищо голо. Има провокация, на която първосигнално реагираха всички хора, които няма да отидат при д-р Енчев, за да си сложат цици. Тъжното е, че част от тях може би биха отишли при д-р Енчев, за да си оправят орловият нос. Защото да, пластичната хирургия не е само силикон.

Не е в това въпроса обаче – тези билборди са реклама, което означава, че с тяхното поставяне е дефинирана ясна цел и ясна група от хора, които да откликнат, за да може тя да бъде постигната. От къде знам ли? Това е реклама! Това е нейната функция – тя струва пари, най-добрата причина да не бъде направена е, че няма да бъде ефективна, защото ще означава загуба на пари. Simple as that.

Тя обаче имаше гениален успех. Рекламите са индикатор за нивото на интелигентност и нивото на информираност на обществото, много по-коректен от всеки друг в нашият век. А това, че скандала в България продава, говори зле за потребителя, не за производителя. Нали помните – хляб и зрелища.

„Естетичният хирург д-р Енчев е помолен от Националния съвет по саморегулация (браншова организация на рекламистите) да си свали билбордове (...) Потребители са сезирали браншовата организация, тя от своя страна е излязла със становище и клиентът на билбордовете се е съгласил..” http://www.webcafe.bg/id_1246369540

Само че той не ги свали. Върху текста сложи голям надпис „Цензура”. Ако сте били от оплакалите се граждани, това няма да ви хареса. Аз в него виждам обаче неверятната идейност на неговите рекламисти, готови с бърза реакция. Готови, защото са очаквали вашата реакция. В това се сътои оценката – да знаеш какво ще последва от твоето действие. Ако тези билборди са стрували Х пари, дискусиите в медиите увеличиха възвращаемостта от покритие с поне 5 пъти по Хлв. Mouth-to-mout комуникацията, която се разви в спора ‘за’ и ‘против’ е активност, която трудно може да се измери. В края на карищата кампанията постигна познаваемост, която ако трябваше да се направи със стандартен подход от микс на тв, печатни медии, радио и билборд трябваше да се инвестира около 100 пъти по-голяма сума. Но д-р Енчев вече няма нужда да инвестира тази сума, защото вие свършихте тази работа вместо него. Защото той така поиска. И си направи билборди, които да ви накарат да го направите. Той ви познава, вие света-не.

А сега идва тежкият момент – за мен вашата реакция е глупава. Защото:
  •            Билборд не може да убеди никой нормален средностатистически човек да отиде при  д-р Енчев, ако не е мислил по въпроса и преди да види въпросната реклама
  •             За по-малките би било по-лесно да се ‘търкулнат’ към кабинета му в резултат от тази кампания, не защото е толкова добра, а защото хиляди други неща ги бутат натам и това е финалният щрих-следствие, не първопричина. По същата причина кориците на родните издания преливат от порноактриси, по същата причина тв каналите леят пари за визия в стил надуваема кукла, по същата причина децата ви изглеждат като копие на восъчна кукла с миеща мечка на главата и рокля с по-малко плат от колана на баба ви – вас. Вие ги слушате, вие ги купувате, вие ги гледате, вие им ходи по концертите. Те няма да го правят ако не ги харесвате, защото ако не ги харесвате, няма да им давате пари за всички гореспоменати действия. Но вие го правите.
  •   Свободни сме. Аз не съм живялa в комунизма, твърде малка съм. Но живея днес с историите на всеки, затова какво е било забранено. Обикновено уклона е негативен. Значи сега би-трябвало да е по-хубаво, right? А като е по-хубаво защо имате проблем? Защо искате да казвате на хората какво да правят? Игнорирайте ги и правете това, което на вас ви харесва. Дайте алтернатива. Ако е хубава, ще ви последват. Ако не можете е просто смешно да тропате с крак дори това, което виждате да не ви харесва, дори и да сте прави.
  •             Нищо хубаво не се е случило със забрани. Ако ви е страх за децата ви, ами възпитайте ги. Улицата винаги е била провокатор към „лоши” действия. И ако преди категоризацията на „лошо” е тръгвала от липса на фиба в косата, после се минава през цигари, алкохол, секс, безразборен секс(да отделни категории са), наркотици и т.н. днес вече е непредсказуемо как ще се развие. И не можете да забраните всичко, не можете да затворите света, можете да научите децата си да реагират на него. На мен едно време ми забраниха да пуша. Пуша от 14 годишна. Имах приятелки, които не пушат и до днес. Да не мислите, че е защото никой никога не им е предлагал цигари?
  •            Ако имате проблем с този тип кампании, ако имате проблем с този пластмасов свят в България...ами какво правите? Билбордите ли са ви най-големият проблем? Точно тези билборди ли? Защото аз съм виждала къде-къде по натурални варианти включващи отличителни полови белези на показ. За тях какво направихте? А всички онези неща, които възпитават децата ви в нежелани насоки, срещу тях как реагирахте? Знаете ли къде да се оплачете? Направихте ли го? Излязохте ли на протест? Бойкотирахте ли някого? Не разбирам вашата система за приоритизация. Наистина
  •             Това, че за вас е лошо не означава, че за мен е лошо. Аз искам да отглеждам децата си така. Искам да им покажа билборда и да им обясня какво е това и защо се случва. Искам АЗ да им го кажа, а  не да го чуят от приятелка, която аз не одобрявам. Защото тези билборди са най-малкият проблем, за да може когато има истински въпрос да попита отново мен. Вие ми пречите да вземам решения за собственият си живот. И за това не сте ми симпатични.


Само да поясня, защото предполагам какви ще са упреците – не, нямам силикон; не, нямам големи гърди; не, не виждам защо този, който иска да си направи, трябва да бъде възпиран; не, не виждам нищо лошо в пластичната хирургия. Това са просто хора различни от мен, които не ми пречат, и както не искам те да ми казват какво да правя и аз не им казвам какво да правят.


николета бонева ховрин

петък, 17 юни 2011 г.

sleep is the enemy

На сутринта - Блага Димитрова



".....Да имаш сила да станеш след любов и да си отидеш...
     Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя, по която има разпилени пирони. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре, че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена... Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя! "



Блага Димитрова
                                             

четвъртък, 16 юни 2011 г.

forever young


Отказвам да приема съветите на тялото си и чакам да видя дали то ще се подчини или ще се откаже от мен.

  • Искам да съм вечно млада. Поне докато умра.
  • Искам никога да не се изморявам.
  • Искам да мога да не спя без да приличам на сомнамбул на другият ден.
  • Искам да мога да пия алкохол и да остана в сладникавата пред-смъртна зона в която тротоара е широк, но не се изправя и никога не те удря по челото.
  • Искам да имам ваксина срещу всички полово предавани болести и да мога да забременея единствено и само когато аз реша със силата на мисълта си.
  • Искам цигарите да действат благотворно на белите ми дробове.
  • Искам да не полагам никакви физически упражнения освен танци и секс и да изглеждам така все едно не излизам от фитнес залата.
  • Искам.

николета бонева ховрин

сряда, 15 юни 2011 г.

дебели деца


И аз бях дебело дете, едно такова пухкаво и на лицето ми нямаше очи – имаше огромни бузи, които жените, спящи вечер разделени от зъбите си, обичаха да разпъват все едно е локум. Те обичаха локум. Аз мразех да ми разпъват бузите. Ама едно време като си дебело дете не означаваше, че ще станеш дебел възрастен. А сега означава.

На мен ми обещаха, че ще ми купят ролери, когато се науча да карам ролкови кънки. Цяло лято ете тва пухкаво хлапе, сиреч аз, се мъчи да се задържи права на тези адски машини създадени от дявола за да научат децата от рано че живота не е лесен. Потроших се от „каране” на кънки – брадичка, колена, лакти, задник – всичко беше охлузено синьо и болящо. Не споменавамняколкократно навехнатия крак. В момента в който ме пуснеха сама земята неудържимо ме привличаше, все дъното ме тегли, като сомовете. Никога не се научих да карам ролкови кънки. Никога не получих ролери. Но усетих земята, а не виртуалния удар и звукът „праааас” идващ от компютъра. И сега съм кльоща.

Преди да се преместим в арменският квартал и да открия колко е ръбест за падане двора на арменската църкв,а бях единственото момиче в квартала. При това най-малката. Познайте дали винаги го отнасях. Бой, Макъл Джаксън и състезания по мятане на кюфтета от кал по стените на съседите. Е, имаше и малко счупени стъкла и кървящи носове, но това си е в реда на нещата. И нямам предвид само моите – това че съм момиче далеч не ми даваше право да изостана в мешавицата. Тогава открих колко е сладко отмъщението. Прав е този, който казва че то е най-добре да се сервира студено. И в кофа бих допълнила. Аз - 2ри клас, той - 7ми. Аз - дребосък, той –големият батко. Аз – от едната страна на вратата, той - от другата. Вратата на онези мили междуетажни тераски които се използваха предимно за тупане на килими през уикенда. Аз – ядосана, той – нищо неподозиращ. Заключих го там, напълних една кофа с ледено студена вода, завлачих я едва, защото пълна тежеше сигурно колкото мен, отворих вратата, залях го, после пак я затворих и се прибрах. Бегом, разбира се. После естествено пак си го отнесох, но това си беше истински кеф, real body count, а не online. И сега съм кльоща.

А сега на дебелите деца не им се случват такива неща. Сега ги водят в MacDonald’s през уикенда за да станат още по дебели или играят на жалка криеница между колите. Ако питате мен това дори не е добрата стара жумешка, това си е жив сървайвър. Но те са дебели, а аз...аз съм кльоща.


николета бонева ховрин

вторник, 14 юни 2011 г.

не съм тук за никого


Не съм тук за никого
И никой не е тук за мен

Градът ме гледа пълен със светлини, градът ме гледа и ме кани на късната прожекция. Но филма е твърде познат и не учи на нещо което не знам. Дали ще запазя леглото си топло за мен, или ще пия с непознати - не съм тук за никого и никой не е тук за мен.

Градът има пълни сгради и много туптящи сърца, градът ме примамва с топлината на лампите. Но топлината е изкуствена и не топли, аз знам. Дали ще запля свещта в стаята или ще танцувам с непознати - не съм тук за никого и никой не е тук за мен.

Градът се движи с колите на трафика, градът ме вика с клаксоните под прозореца. Но това е шумът на бързащи хора, а не са китарите, аз знам. Дали ще попея сама над цветята си или ще крещя с непознати - не съм тук за никого и никой не е тук за мен.

Не съм тук за никого
И никой не е тук за мен


николета бонева ховрин

Бягащия

“The trick is not how much pain you feel but how much joy you feel. 
Any idiot can feel pain. Life is full of excuses to feel pain, 
excuses not to live, excuses, excuses, excuses. “
Erica Jong



Ти не си беглец. Беглеца изчезва с надеждата никога да не бъде открит от страха си. 
Ти не си скитник. Скитника се лута без да избягва да бъде застигнат от нещо. 
Ти не си пътешественик. Пътешественика не бяга от нищо, той търси нещо.
Ти си Бягащия. Ти не искаш да не бъдеш настигнат, ти не искаш да избягаш, ти искаш само да бягаш.

Трудност. Ха! Deal with it. Не. Особено ако е свързана с онова съвършенство, останало единствена крепост на блуждаещите за красота артистични натури – Любов. Тя трябва да е съвършена! И под тя далеч нямам предвид жената. Жената, мили дами, в случая е единствено паразита-носител на зараза. Жената-прелъстителка, жената-майка, жената-инвестиция, жената-партьор, жената-домакиня, жената...фантазията на бягащия, идеалът му може да е изградил обаза по хиляди различни начини. В детайли. Защото жената не е важна. Съвършенството няма детайли. То по презумция отговаря на нуждите които не сме дефинирали. По начина по който ни ласкаят комплименти за черти от характера ни, които много добре знаем че не притежаваме. Любовта е съвършена. 

Ами ако не е?

Трябва да е. Тя е единствения останал пристан на смисъл в света в който смяташ, че всичко има за цел да те нарани. Усещаш бурята. Но няма да минеш през нея, защото нямаш нотариално заведено доказателство че след това те чака нещо хубаво. Бурята добавя нотка реалистичност на Любовта. А смисълът не трябва да е реалистичен, той трябва да даойде и с един размах на вълшебната пръчица да поправи несправедливостите на живота. Реализмът откъсва част от орелола. А без ореола Бягащия е изгубен. Без ореoла, Бягащия стaва обикновен човек. Това е недопустимо! Единственият път който остава пред теб е този който не си извървял. Ако тръгнеш може да откриеш че накрая вместо принцеса на бял кон чака циганка на магаре. Колко разумно е ако след 1 км намериш дайре да се обърнеш и да поемеш друга посока на кръстопътя.? Дори ако common sense срамежливо подшушва „Брат, тя може просто да е минала от тук” Съвършената Любов вади зрелият аргумент - "По моят път не минават други." 

Затова бяга Бягащия. Той вярва че бяга към, а всъщност бяга от, но си мисли, че прави обратното. Затова ще бяга винаги.






николета бонева ховрин

понеделник, 13 юни 2011 г.

mae west quote


I wrote the story myself.
It's about a girl who lost her reputation and never missed it
Mae West

бащите ни умират


Бащите ни умират. И не по принцип. А сега. Това е страшно. Той живееше в съседния вход, бащата на моята приятелка. Тя замина. Далеч. Зад цял един океан. Тя не знае. За да не прекоси океана без да може да се върне. Това е страшно. Точно затова не заминах. Днес парите ти осигуряват новини, не само като си купуваш вестници. В наши дни парите биха могли да ти осигурят новината, че баща ти е починал днес или да ти я отнемат. Достатъчно е да ги нямаш.

Тя замина. Далеч. Зад цял един океан. Тя не знае, че бащите ни вече умират. 
Той живее в съседният вход, моят баща.




николета бонева ховрин

Omnia mea mecum porto

неделя, 12 юни 2011 г.

всяка година по същото време

„Вечна е само несподелената любов”
Улиям Съмърсет Моъм 


Кой може да каже какво е любовта? Нe съм чувала някой да притежава диплома по дисциплината, няма кой да ти размаха тапия за завършена магистратура. Какъв опит е нужен, за да кажеш какво е любов? Един брак? Два брака? Десет? Дете? Три? Пет?  Раздяла? Развод?
Попитали деца на възраст от 4 до 8 години какво според тях значи любов. И ето какво чули: 

„Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.”
Ребека, 8 години


„Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.”
Илейн, 5 години


Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя. 
Криси,  6 години

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, с която го виждаш всеки ден. 
Ноил, 7 години

Любов е, когато кученцето ти те близва по лицето дори и тогава, когато си го оставил цял ден само. 
Мери-Ан, 4 години

Любов е, когато мама вижда татко, седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно. Марк, 6 години

Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват. Емили, 8 години


Кое от всички тези неща може да се случва, ако сте далеч един от друг, ако географията е сложила дланта си върху невидимата нишка на любовта? Колкото и пъти да прочетете отговорите на децата, няма да откриете нещо, което може да извършвате по телефона или мейла.
Но любота, както всички добре знаем, е сляпа. Лишена от зрението на разума, тя влиза в битка с предизвестен край, убедена в своята победа и упорства в невъзможността си, докато се счупи или докато счупи целия свят.

Не можете да се виждате всеки ден. Не можете да се прегръщате всеки ден. Не можете да се целувате всеки ден. Трудно е да си разказвате как е минал всеки ден. Когато земята се отвори под теб, него го няма. Когато небето се разтвори над теб, него го няма.  Споделените моменти не са негови – те са на приятел, колега, случайно запознанство... авантюра... Няма нужда да заключваш входната врата, за да не ви види слаба – той е заключен много по-далеч. Но той е в сърцето ти и в дългите среднощни разговори, които продължават. Продължават обясненията в любов, докато остане само любов – несвързана с нищо реално, което се случва на теб или на него. Остава нейният призрак. А когато бродят призраци страхът и съмнението не закъсняват.

Когато той замина си мислех, че ще умра.

Пишех денонощно, проверявах имейла си на всеки пет минути. Намаше нищо по-страшно от кръглата нула наредена до буквичиките за нови съобщения.
Той твърдеше, че е по-голям и по-мъдър. „Ще се разделим”, каза и замина. Отговаряше веднъж месечно, после веднъж на 3 месеца, после все по-рядко. Никога няма да забравя нощта на 30-ти декември – валеше ужасен дъжд и замръзвах. Но имах лист и на него пишеше номер и час. Номер, който трябваше да набера в определни час, защото при тези връзки се оказва, че стационарният телефон е по-важен от дрехите, косата, ноктите на краката, прогнозата за времето, храната, спането и всички останали хора. И когато нямаш стационарен телефон, се разхождаш нощем с бележка, на която има номер и час. Телефонните разговори са новата ти  дрога. Ти плащаш, за да си щастлив. Зарязваш срещи, уговорки, работа, не ядеш, не спиш – всичко се свежда до гласа в слушалката.
Докато един ден той каза, че не може така. Не можел да превключи между живота, който е имал тук с мен и живота, който има там сега. След всеки разговор светът му бил разклатен. Точно се бил установил и всеки път, в който започнем да говорим, се замислял дали да не се върне. И се върна. Огледа се и разбра защо е заминал – това просто не можеше да бъде неговият живот. А там, зад граница, не можеше да бъде моят.

Спряхме да си пишем. Спряхме да се чуваме. Просто никога не смених телефонния си номер.

Виждахме се веднъж годишно.

Много се страхувах, че времето и разстоянието ще ни промени и тази пролука, която си открадваме, ще бъде напразна и куха. Всичко беше същото – всеки от нас беше както преди. Разбирахме се само с очи, както преди. Смеехме се както преди. Разказвахме си как живеем, с кого, какво ни харесва, какво ни дразни, какво ни липсва, за какво мечтаем, кои от мечтите ни останаха някъде там, изгубени във времето и самолетите. Само, че се криехме.

Има много двойки, които се разделят само наужким. Те спират да си говорят за любов, казват „Ние вече не сме заедно”. Започват да излизат с други хора. Споделят си разочарованията. Споделят предложенията за работа които са получили. Дават съвети. Приемат съвети. Понякога залитат един към друг. Веднъж годишно. По същото време.
Но те са пораснали. Твърдят, че не искат да се измъчват. Твърдят, че не са двойка. Всъщност са. Просто са преминали в ново по-комфортно състояние, което е по-малко вероятно да ги нарани. Те пак са заедно, без да си го признават.

Нямат сили да скъсат тази връзка.

Никой никога не им е казвал, че не е задължително любовта да бъде като по филмите. Не винаги любовта завършва с клетва, семейна къща и две деца. Всъщност това е единственият начин да свърши. Те са намерили вратичка в пролуката на живота – те не осъществяват любовта си според стандартите, затова тя продължава да се случва. Всяка година. По същото време.

Едно малко бягство. Дали е нечестно? Разбира се. Дали са щастливи? Разбира се. Тогава, кое е по-важно? Кой може да каже какво е любовта? Можем само да им завиждаме. Всяка година. През цялото време.

И аз ще им завиждам, защото за да оцелееш в любовта се изисква невъобразима сила. Аз не успях. Осъзнах, че животът ми се върти около една седмица в годината. Лъжех, като наркоман, за да взема следващата доза и после се срамувах от себе си. Компенсирах пред мъжа, с когото бях.  После компенсирах вината си с мъже, с които не си заслужаваше да бъда. Но това нямаше значение – нали ще го видя?!
И един ден се събудих и открих, че не отивам на никъде. Че двамата вече се променяме, без да вървим напред и съсипваме хората, до които се докосваме, както съсипваме и самите себе си. Написах му писмо, което никога не изпратих. Защото, когато го видях за последен път исках това да е моментът, който да запомня от него. Исках да го оставя да върви сам, за да мога и аз да продължа сама, без сенките ни да тегнат един над друг.


И... май успях...


николета бонева ховрин

публикувано в "Жената днес", брой5 , 2011 г.

Oriana Fallaci


Напредващата старост ми харесва. Забавлява ме. Глупаци са тези, които бягат от нея и за да избягат, си правят лифтинг, обличат се като юноши, лъжат за годините си….Старостта е прекрасна възраст. Още от младини вярвах, че съм свободна. Но не съм била. Притеснявах се за моето бъдеще, позволявах да ми влияят толкова много неща и хора и на практика не правех нищо друго, освен да се подчинявам…..В зрялата си възраст вярвах, че съм свободна. Но не бях. Все още се притеснявах за бъдещето си, оставях се да бъда убеждавана от неискрени разсъждения, боях се от последиците на своите избори…Днес вече не е страхувам. Неискрените разсъждения не ме убеждават в нищо, не се притеснявам за бъдещето си. И прочистена от празни желания, грешни химери, се чуствам толкова свободна, колкото никога през живота си. Свободата ми е пълна, абсолютна. Освен всичко старостта е прекрасна, защото на стари години разбираш това, което не си разбирал като млад. Някои го наричат мъдрост. Не знам дали съм мъдра. Понякога не вярвам, че е така. Но знам, че благодарение на този опит умът ми е станал по-добър, както е при хубавото червено вино.

Не ме плаши мисълта, че ще умра. Наистина. Аз не лъжа. Твърде горда съм, за да лъжа. Признавам ви напълно спокойно – вместо страх изпитвам някакъв вид меланхолия, съжаление, което накърнява предимно чуството ми за хумор. Да, съжалявам, че ще умра. И няма никога да забравя, това което ми каза преди много години Ана Маняни: „Мила Ориана, не е честно да умираме, след като сме се родили!”.

Страстно обичам живота, разбирате ли ме? Аз съм абсолютно сигурна, че животът е хубав, дори когато е лош, раждането е най-голямото чудо.

Със същата страст мразя смъртта. Ненавиждам я много по-силно, отколкото бих мразила човек, и изпитвам дълбоко отвращение към тези, които я издигат в култ. Фактът е, че макар да я познавам добре, не разбирам смъртта. Разбирам само, че е част от живота и че без разхищението смърт, няма да има живот.”

откъс от нейното завещание