И аз бях дебело дете, едно такова пухкаво и на лицето ми нямаше очи – имаше огромни бузи, които жените, спящи вечер разделени от зъбите си, обичаха да разпъват все едно е локум. Те обичаха локум. Аз мразех да ми разпъват бузите. Ама едно време като си дебело дете не означаваше, че ще станеш дебел възрастен. А сега означава.
На мен ми обещаха, че ще ми купят ролери, когато се науча да карам ролкови кънки. Цяло лято ете тва пухкаво хлапе, сиреч аз, се мъчи да се задържи права на тези адски машини създадени от дявола за да научат децата от рано че живота не е лесен. Потроших се от „каране” на кънки – брадичка, колена, лакти, задник – всичко беше охлузено синьо и болящо. Не споменавамняколкократно навехнатия крак. В момента в който ме пуснеха сама земята неудържимо ме привличаше, все дъното ме тегли, като сомовете. Никога не се научих да карам ролкови кънки. Никога не получих ролери. Но усетих земята, а не виртуалния удар и звукът „праааас” идващ от компютъра. И сега съм кльоща.
Преди да се преместим в арменският квартал и да открия колко е ръбест за падане двора на арменската църкв,а бях единственото момиче в квартала. При това най-малката. Познайте дали винаги го отнасях. Бой, Макъл Джаксън и състезания по мятане на кюфтета от кал по стените на съседите. Е, имаше и малко счупени стъкла и кървящи носове, но това си е в реда на нещата. И нямам предвид само моите – това че съм момиче далеч не ми даваше право да изостана в мешавицата. Тогава открих колко е сладко отмъщението. Прав е този, който казва че то е най-добре да се сервира студено. И в кофа бих допълнила. Аз - 2ри клас, той - 7ми. Аз - дребосък, той –големият батко. Аз – от едната страна на вратата, той - от другата. Вратата на онези мили междуетажни тераски които се използваха предимно за тупане на килими през уикенда. Аз – ядосана, той – нищо неподозиращ. Заключих го там, напълних една кофа с ледено студена вода, завлачих я едва, защото пълна тежеше сигурно колкото мен, отворих вратата, залях го, после пак я затворих и се прибрах. Бегом, разбира се. После естествено пак си го отнесох, но това си беше истински кеф, real body count, а не online. И сега съм кльоща.
А сега на дебелите деца не им се случват такива неща. Сега ги водят в MacDonald’s през уикенда за да станат още по дебели или играят на жалка криеница между колите. Ако питате мен това дори не е добрата стара жумешка, това си е жив сървайвър. Но те са дебели, а аз...аз съм кльоща.
николета бонева ховрин
Няма коментари:
Публикуване на коментар