неделя, 12 юни 2011 г.

всяка година по същото време

„Вечна е само несподелената любов”
Улиям Съмърсет Моъм 


Кой може да каже какво е любовта? Нe съм чувала някой да притежава диплома по дисциплината, няма кой да ти размаха тапия за завършена магистратура. Какъв опит е нужен, за да кажеш какво е любов? Един брак? Два брака? Десет? Дете? Три? Пет?  Раздяла? Развод?
Попитали деца на възраст от 4 до 8 години какво според тях значи любов. И ето какво чули: 

„Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов.”
Ребека, 8 години


„Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето.”
Илейн, 5 години


Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя. 
Криси,  6 години

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, с която го виждаш всеки ден. 
Ноил, 7 години

Любов е, когато кученцето ти те близва по лицето дори и тогава, когато си го оставил цял ден само. 
Мери-Ан, 4 години

Любов е, когато мама вижда татко, седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно. Марк, 6 години

Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват. Емили, 8 години


Кое от всички тези неща може да се случва, ако сте далеч един от друг, ако географията е сложила дланта си върху невидимата нишка на любовта? Колкото и пъти да прочетете отговорите на децата, няма да откриете нещо, което може да извършвате по телефона или мейла.
Но любота, както всички добре знаем, е сляпа. Лишена от зрението на разума, тя влиза в битка с предизвестен край, убедена в своята победа и упорства в невъзможността си, докато се счупи или докато счупи целия свят.

Не можете да се виждате всеки ден. Не можете да се прегръщате всеки ден. Не можете да се целувате всеки ден. Трудно е да си разказвате как е минал всеки ден. Когато земята се отвори под теб, него го няма. Когато небето се разтвори над теб, него го няма.  Споделените моменти не са негови – те са на приятел, колега, случайно запознанство... авантюра... Няма нужда да заключваш входната врата, за да не ви види слаба – той е заключен много по-далеч. Но той е в сърцето ти и в дългите среднощни разговори, които продължават. Продължават обясненията в любов, докато остане само любов – несвързана с нищо реално, което се случва на теб или на него. Остава нейният призрак. А когато бродят призраци страхът и съмнението не закъсняват.

Когато той замина си мислех, че ще умра.

Пишех денонощно, проверявах имейла си на всеки пет минути. Намаше нищо по-страшно от кръглата нула наредена до буквичиките за нови съобщения.
Той твърдеше, че е по-голям и по-мъдър. „Ще се разделим”, каза и замина. Отговаряше веднъж месечно, после веднъж на 3 месеца, после все по-рядко. Никога няма да забравя нощта на 30-ти декември – валеше ужасен дъжд и замръзвах. Но имах лист и на него пишеше номер и час. Номер, който трябваше да набера в определни час, защото при тези връзки се оказва, че стационарният телефон е по-важен от дрехите, косата, ноктите на краката, прогнозата за времето, храната, спането и всички останали хора. И когато нямаш стационарен телефон, се разхождаш нощем с бележка, на която има номер и час. Телефонните разговори са новата ти  дрога. Ти плащаш, за да си щастлив. Зарязваш срещи, уговорки, работа, не ядеш, не спиш – всичко се свежда до гласа в слушалката.
Докато един ден той каза, че не може така. Не можел да превключи между живота, който е имал тук с мен и живота, който има там сега. След всеки разговор светът му бил разклатен. Точно се бил установил и всеки път, в който започнем да говорим, се замислял дали да не се върне. И се върна. Огледа се и разбра защо е заминал – това просто не можеше да бъде неговият живот. А там, зад граница, не можеше да бъде моят.

Спряхме да си пишем. Спряхме да се чуваме. Просто никога не смених телефонния си номер.

Виждахме се веднъж годишно.

Много се страхувах, че времето и разстоянието ще ни промени и тази пролука, която си открадваме, ще бъде напразна и куха. Всичко беше същото – всеки от нас беше както преди. Разбирахме се само с очи, както преди. Смеехме се както преди. Разказвахме си как живеем, с кого, какво ни харесва, какво ни дразни, какво ни липсва, за какво мечтаем, кои от мечтите ни останаха някъде там, изгубени във времето и самолетите. Само, че се криехме.

Има много двойки, които се разделят само наужким. Те спират да си говорят за любов, казват „Ние вече не сме заедно”. Започват да излизат с други хора. Споделят си разочарованията. Споделят предложенията за работа които са получили. Дават съвети. Приемат съвети. Понякога залитат един към друг. Веднъж годишно. По същото време.
Но те са пораснали. Твърдят, че не искат да се измъчват. Твърдят, че не са двойка. Всъщност са. Просто са преминали в ново по-комфортно състояние, което е по-малко вероятно да ги нарани. Те пак са заедно, без да си го признават.

Нямат сили да скъсат тази връзка.

Никой никога не им е казвал, че не е задължително любовта да бъде като по филмите. Не винаги любовта завършва с клетва, семейна къща и две деца. Всъщност това е единственият начин да свърши. Те са намерили вратичка в пролуката на живота – те не осъществяват любовта си според стандартите, затова тя продължава да се случва. Всяка година. По същото време.

Едно малко бягство. Дали е нечестно? Разбира се. Дали са щастливи? Разбира се. Тогава, кое е по-важно? Кой може да каже какво е любовта? Можем само да им завиждаме. Всяка година. През цялото време.

И аз ще им завиждам, защото за да оцелееш в любовта се изисква невъобразима сила. Аз не успях. Осъзнах, че животът ми се върти около една седмица в годината. Лъжех, като наркоман, за да взема следващата доза и после се срамувах от себе си. Компенсирах пред мъжа, с когото бях.  После компенсирах вината си с мъже, с които не си заслужаваше да бъда. Но това нямаше значение – нали ще го видя?!
И един ден се събудих и открих, че не отивам на никъде. Че двамата вече се променяме, без да вървим напред и съсипваме хората, до които се докосваме, както съсипваме и самите себе си. Написах му писмо, което никога не изпратих. Защото, когато го видях за последен път исках това да е моментът, който да запомня от него. Исках да го оставя да върви сам, за да мога и аз да продължа сама, без сенките ни да тегнат един над друг.


И... май успях...


николета бонева ховрин

публикувано в "Жената днес", брой5 , 2011 г.

4 коментара:

  1. прекрасно е! Изключителен стил и откровеност :)Ако работата на писателите е да отразяват съвремието, за да знаят тези след нас как сме живели, то определено много биха го харесали. Биха гледали на нашето време като на романтизъм с доза реализъм :) Чудесно е.

    ОтговорИзтриване
  2. bravo,Niki!Dobre se izrazjava6...ima ne6to mnogo tyjno i melanholi4no v ne6tata ,za koito pi6e6.Taka se 4uvstvah,kogato bjah 20-30 godi6na,...njakakva ujasna samotnost, a v sy6toto vreme preliva6 ot mnogo ljubov i nespodelenost...i si sam.No posle,ne6to se slu4va:sre6ta6 njakogo,zajivjavate zaedno,povli4at vi ne6tata,koito pravite zaedno i zapo4va6 da se 4uvstva6 njakak po-zemen,po-realen,po-dulbok i po-razbira6t...a,i kogato ve4e ima6 dete,spira6 da slaga6 sebe si na 1-vo mjasto i tova si idva estestveno,za6toto go obi4ar bezrezervno,a ne za6toto trjabva da se jertva6...i vsi4ko si idva na mjastoto-ako naistina prieme6 ne6tata po tozi na4in i spre6 prekaleno mnogo da se samoanalizira6,a vremeto si posveti6 za po- blagorodni kauzi:) Celuvki ot men i Luka

    ОтговорИзтриване
  3. Прекрасно е ! :) Не заради думите ,а заради чувствата ,които поражда във всеки един от нас ,който е живял...не заради пътуването в миналото ,а за всичко ,което е тук и сега ...не заради болката , а за Любовта ,която винаги е там с теб,стига да поискаш да я извадиш на бял свят и да заживееш с нея...да станете едно цяло,както винаги е било ... но сме забравили ... :) Прекрасно е и защото успява да бръкне малко по-надълбоко в теб, към онези места ,които винаги си крил и от самия себе си ..и те разтърсва ...защото знаеш ... :) Прекрасно е защото е истинско ,за теб самата и по малко за всички нас ! :)

    ОтговорИзтриване