вторник, 29 ноември 2011 г.

Думите - Пейо Колев



Думите ми са употребявани. Евтини, и напълно несъвършени. Толкова са използвани, че значението им се е изгубило отдавна. Още преди да достигна до тях. Изчерпан съм, изтощен и ужасно уморен. От думите си. От мислите си. Чувствам се, като евтин роман, на улична сергия, с измачкани корици и неграмотно надраскана цена от два лева. Нищо не ме отличава от другите скапани книжлета в кашона от банани. Отдавна, думите загубиха силата си. Те недостигат, когато искам да говоря със себе си. Те, дори са излишни, защото аз съм най-скучния си събеседник.

Някога, думите ми имаха магия. Опиянявах се от собствените си възприятия. Усещах света, цветен и красив. Думите се раждаха, накъде в лоното на душата ми. Бяха красиви, бяха зелени и сини, със златисти отблясъци. Бяха музика. Нощем, с трепет се вслушвах в думите си, те бяха толкова нежни и така излишни. Казвах си, аз съм щастливец, и тутакси хор от безименни ангели  запяваше в розовите постели на изгрева. Понякога думите ми бяха абсолютно безсилни, но заредени с изгаряща страст.

Но сега са изхабени. Садистично и упорито, дълбаят в мен грозни бразди. Бях запленен от своите думи. С върха не езика си, усещах изящните им контури, изговарях ги, колебливо, изчаквайки вълшебните им сили да променят света ми. Те баха река, не, те бяха тайфун, необуздан и може би, неразбран. Но за мен бяха съвършени, кристално огледало на красотата. Губех се в тях, отразен и същевременно заслепен от сиянието им. Нехайно, загубих своите думи. Сякаш изказани веднъж, те никога не се върнаха при мен. Разпиляха се някъде там, непотърсени и закъснели. Като цвят, изогрен от ранна слана. Окапаха, изсушени и сгърчени, никому непотребни. Отнесе ги ноемврийския вятър. Някъде...

събота, 26 ноември 2011 г.

practice what u preach

Има много страхове на тази земя. Имате огромен избор кой от тях да хванете за ръка и заведете под завивките си. Понякога обаче се оказва, че не е нужно да си го вземеш вкъщи за да си го имаш. Защото той си ходи с теб, като цигарения дим след фаса. Като Гаврош след парче топла баница. Пушиш веднъж, а той стои в косите докато не го измиеш от там. Гледа те с блеснал поглед и върти очи, докато не го нахраниш.
Където и да падне жребия обаче, да знаете, че има около 500 начина да се пребориш с него. Не е лесна работа – взимаш си го вкъщи и пък после се опитваш да го убиеш. Уж си над него, а те манипулира. Ние, хората, обичаме да си го правим сложно..

Да не влезеш „вкъщи” понякога може да бъде най-големият ти страх. Дори когато дългогодишо, целенасочено и упорито си се борил за това да нямаш вкъщи. За да не те е страх, че някой ден няма да можеш да се прибереш. Нали така казват – да се изправим срещу страховете си – да правим точно това, което ни плаши, за да го победим. Явно трябват мега-ултра-ебаси-големите топки за тази цел. Това добре, обаче, е само един от призраците. Правиш си въздушен замък и живееш в него. Населяваш го с твоите очи. И няма нищо лошо, и няма нищо нередно, и няма нищо страшно в това. Така сме устроени. Просто. Все някога обаче, идва един момент в който или отплуваш със своята корабна къща или строиш основите към земята. И тоя момент идва, когато те шибне нещо.

Аха си се отпуснал за секунда и винаги те шибва нещо. Сетивните хора, могат да се шибнат и от забравени ключове. Понеже шибването е задължителен закон на съвършената вселена, несетивните хора биват шибвани от рак например. Единственото задълително услове на шибването е да ти зачука физиономията в бордюра. Да разчисти остнанките. Кой където му минава границата. Въпроса е какво се случва след това.  Ще го махаш ли тоя дим или няма да го махаш, ще се приземиш или или ще си отплуваш с кулата?

Нали помните –  има около 500 начина да се пребориш, значи има около 500 отговора на този въпрос. Кой е твоя?




неделя, 20 ноември 2011 г.

приказки

Те твърдят, че там има надпис. Аз виждам бледозелено петно. Късогледството ми спестява нахалният опит за продажба на папмперси, когато аз нямам бебе. Също така ми спестява и десерта на съседната маса, който изглежда апетитно, но аз не мога да хвърля чак до там и си поръчвам нещо друго, което звучи добре, но има вкус на подметка. Всичко това ми се случва, защото лампата имаше дълъг врат. Като казвам врат въобще не знам дали съм права, но говоря за онова нещо, което свързва мястото на крушката с мястото където се застопорява осветителното тяло. Достатъчно дълго, за да го навра под одеалото без да разместя нищо. И така, добре дошли в страната на приказките. Приказките под едно одеало.

Защото бабите, както тези от вас, които разполагат с поне една такава, знаят - почти не спят. И уж глухи, когато искаш нещо от тях, много бързо се сепват от крехък сън, като събориш нещо. Това бяха моите вълшебни вечери – с книга, одеало и лампа. Без музика, телевизия, постери по стената или модерни, но не функционални дрехи.

Офталмолога ми каза, че нямам диоптър. Но слоят върху зеницата ми е разпокъсан и вече не пази очите ми. Защото много съм ги тормозила. Каза, че нямам нужда от очила. Каза да си капвам разтвор в очите, коието и правих цяла седмица преди да го изгубя. Мисля че беше преди около две години. Освен че не се грижа за себе си, изпитвам и някакво странно мазохистично удоволствие, че имам ретро печат.
Днес много млади хора имат проблем с очите. Той се дължи на висенето пред компютъра заради игри, сърфиране в интернет или висене в лицевата книга. Той не се дължи на истински книги.

На мен нямаше кой да ми разказва приказки. Затова си ги четях сама. Любимата ми героиня е Малката русалка. Все още не съм убедена защо. Героите бяха мои приятели. И както когато видиш човек и понякога знаеш за 3 секунди че ще се разберете или че този човек може да е невероятен, но ти не можеш да си говориш с него, така и аз я обикнах от раз. Героите ми бяха приятели. И както никога не съдиш приятелите си и не ти е нужно да знаеш техните мотиви, а просто ги обичаш и си там за тях, така и аз се отнасям до днес. Не искам да знам какво е искал да каже автора. Не искам да знам дали провиждам неговият дълбок замисъл. Той е написал каквото е трябвало. Аз ще видя каквото ми трябва. А останалото, ще влезе в мен незабелязано, за да излезе с думи, когато му дойде времето. Нищо не се губи, независимо дали е назовано или не. То е там и намира пътя, който ще му свърши най-добра работа.

Ще напиша приказки за хората които най-много обичам, защото никой не ми прочете приказка, когато най-много исках. Ще подаря това, което ми липсва.
Няма как да е по-искрено.


разтворени ръце

Ако заспиш с разтворени ръце
Дали ще се събудиш с пълни шепи
Дали ще има някой да те събере
Ако си легнал край морето
щом всеки прилив те e упоил
А всеки отлив вземал двойно
Къде ще се събудиш ми кажи
На дъното, където е отровно?
На гебена, където падаш лесно?
На пясъка, на нечии ръце?
Ще се събудиш ли въобще
Ако заспиш с разтворени ръце

петък, 18 ноември 2011 г.

солено кафе



Солено кафе
Никакви екстри
Екстремен живот
Няма нищо лесно
Объркани мисли
Объркана коса
Несресани дрехи
И малко тъга
Затворен прозорец
А вънка пече
Отворени устни
И никаква реч

Солено кафе
Работен плот
Уморени ръце
Работят живот


николета бонева ховрин

неделя, 13 ноември 2011 г.

всичко свое нося със себе си

Всичко свое нося с себе си
Закачила съм го на верижка
и компаса сочи пътя ми
близо
на подскоци
през едно женско поколение
майките ни се изгубиха
бабите ни са в кръвта
моята е на верижка
всичко свое нося с себе си
мога винаги така.

по всички начини

Под очите си чертая сенки
Пътища започнати
Под очите ти чертя устни
Мисли неизказани
Може ли да ме прегърнеш
Мисля че ми липсваш
Вътре в мен
По всички начини.

събота, 12 ноември 2011 г.

имена

В моите текстове има много истории на „един човек”, „една жена”, „едни приятели”. Ако използвах имена вероятно щяха да са доста по-четени.  Ако разказвах всички истории щеше да е още по-интересно. Но аз не обичам съ-съвременната литература. Не обичам кръгове. Не обичам творчески половинки. Не обичам приятели в думите. Текста е такъв какъвто е заради себе си, точно както живота се случва сам и е понякога е доста по-шарен на хора, чиито лица не познавате. Забравете кой кой е. Забравете миналото, принципите, изказванията, приятелите и враговете му. Той е. Толкова. Само това го прави интересн или не.
За мен.

И не не искам име на човек, който ги чете. И не, не искам име на човек, който участва. Аз знам много повече от колкото ви казвам. Някой ден когато стана много много стара, ако оцелея разбира се и Господ не ми подари свободата на Алцхаймер, която според мен е най-справедливата болест на света, или не ме запрати под земята която толкова обичам, ще разкажа всички истории. С всички имена.
И децата ще се запознаят с родителите си.

Но не и преди да няма значение дали ще го направя. Не преди това.
Защото го правя за себе си.

мили момичета, прекрасни момичета

Мили момичета, прекрасни момичета
Не искайте да бъдете музи
Мили момичета, прекрасни момичета
Музите умират млади
И недоизказани
И недоразбрани
Те са обичани
Без да са Те
Те са боготворени
Без да са Те

Мили момичета, прекрасни момичета
Те ще целуват земята по която ходите
Те ще питат за цветята които обичате
Те ще молят за минута вътре

Но мили момичета, прекрасни момичета
Те ще целуват земята по която ходи Тя
Те ще питат за цветята които обича Тя
Те ще молят за минута вътре в Нея

Мили момичета, прекрасни момичета
Вие не искате да бъдете музи
Защото мили момичета, прекрасни момичета
Музите умират преди вас
И няма по-страшно
И няма по-истинско
И няма по-справедливо
Да умреш преди себе си.



николета бонева ховрин

сряда, 9 ноември 2011 г.

огледало

Огледало

Аз мога много да ти дам
И двойно повече да взема
Играеш си
Но знаеш сам
Жената е загадка
Не дилема
Не можеш да избираш път
Във нея можеш само да се блъснеш
Ако с късмет роден си
Този първи път
Ще имаш смелостта да се отблъснеш
Магнити два
Не могат да летят
Един изплува
Друг потъва
Загадката реди
Но не е тя
А ти накрая ще тъгуваш
Ако забравиш
Че на този свят
Купуваш най-добрия си приятел
Във магазин
От весел продавач
И чакаш
Дали ще се пропука огорчен
Или ще отразява слънце
Загадки и дилеми -
Колело

При огледало само сам се връщаш.


николета бонева ховрин

с есента косата ми узрява


със есента косата ми узрява
наляга тежко по очите
твърди че пак е остаряла
да пее все момински песни

есента прокапа през очите
разстла ме тиха и безбожна
за да каже че е незаконно
да хаби се за каторжник

есента зави ръцете ми със шума
сбръчка се и си отиде
със съскане и тежка дума
мисля че се влюби


николета бонева ховрин

понеделник, 7 ноември 2011 г.

на сутринта

да се събудиш на сутринта и да искаш да си тръгне. да държиш очите си затворени за да не разбере че си будна. да се опитваш да си спомниш защо го пусна вкъщи вместо да идеш в тях. там можеш да се изплъзнеш незабелязано. това е сутринта в която разбираш, че завоеванието не е той, а ти. това е сутринта, в която усмивката е престъпление. защото нямам нужда да я погледна. а тя иска да прегърне света.

нбх

вторник, 1 ноември 2011 г.

благодаря на моя личен будител



днес искам да благодаря на моят личен будител, че го има, на моята класна по литература- Жана Недекова, която извиняваше всичките ми отсъствия по математика, химия, физика и биология, само защото вярваше, че някой ден аз ще напиша нещо прекрасно. искам да и благодаря, че воюваше ежедневно с родителите ми за да защитава изборите ми. искам да и благодаря че вярваше в мен съвършено безрезервно и...безпричинно.