приказки

Те твърдят, че там има надпис. Аз виждам бледозелено петно. Късогледството ми спестява нахалният опит за продажба на папмперси, когато аз нямам бебе. Също така ми спестява и десерта на съседната маса, който изглежда апетитно, но аз не мога да хвърля чак до там и си поръчвам нещо друго, което звучи добре, но има вкус на подметка. Всичко това ми се случва, защото лампата имаше дълъг врат. Като казвам врат въобще не знам дали съм права, но говоря за онова нещо, което свързва мястото на крушката с мястото където се застопорява осветителното тяло. Достатъчно дълго, за да го навра под одеалото без да разместя нищо. И така, добре дошли в страната на приказките. Приказките под едно одеало.

Защото бабите, както тези от вас, които разполагат с поне една такава, знаят - почти не спят. И уж глухи, когато искаш нещо от тях, много бързо се сепват от крехък сън, като събориш нещо. Това бяха моите вълшебни вечери – с книга, одеало и лампа. Без музика, телевизия, постери по стената или модерни, но не функционални дрехи.

Офталмолога ми каза, че нямам диоптър. Но слоят върху зеницата ми е разпокъсан и вече не пази очите ми. Защото много съм ги тормозила. Каза, че нямам нужда от очила. Каза да си капвам разтвор в очите, коието и правих цяла седмица преди да го изгубя. Мисля че беше преди около две години. Освен че не се грижа за себе си, изпитвам и някакво странно мазохистично удоволствие, че имам ретро печат.

Днес много млади хора имат проблем с очите. Той се дължи на висенето пред компютъра заради игри, сърфиране в интернет или висене в лицевата книга. Той не се дължи на истински книги.

На мен нямаше кой да ми разказва приказки. Затова си ги четях сама. Любимата ми героиня е Малката русалка. Все още не съм убедена защо. Героите бяха мои приятели. И както когато видиш човек и понякога знаеш за 3 секунди че ще се разберете или че този човек може да е невероятен, но ти не можеш да си говориш с него, така и аз я обикнах от раз. Героите ми бяха приятели. И както никога не съдиш приятелите си и не ти е нужно да знаеш техните мотиви, а просто ги обичаш и си там за тях, така и аз се отнасям до днес. Не искам да знам какво е искал да каже автора. Не искам да знам дали провиждам неговият дълбок замисъл. Той е написал каквото е трябвало. Аз ще видя каквото ми трябва. А останалото, ще влезе в мен незабелязано, за да излезе с думи, когато му дойде времето. Нищо не се губи, независимо дали е назовано или не. То е там и намира пътя, който ще му свърши най-добра работа.

Ще напиша приказки за хората които най-много обичам, защото никой не ми прочете приказка, когато най-много исках. Ще подаря това, което ми липсва.

Няма как да е по-искрено.