четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Васил Георгиев: КОЙ гласува електронно?


Основен житейски рефлекс на всеки ретрограден човек е да отрича новото. Може би прекалено често е виждал патологичното развитие на човешките отношения и това го прави по-предпазлив. Не приема новото, а то може да му е толкова от помощ.

Аз пък мисля че и обратния житейски рефлекс – този на модния човек, да приема безрезервно всичко ново, е още по-опасен. И някъде между тези две крайни поведения се намират и подробностите, детайлите на това ново, за които нито ретроградния, нито модния човек си дават сметка, изкушени от емоциите на предразсъдъците си.

След две седмици ще се проведе втория референдум в демократичната история на България. Първоначалната идея беше кастрирана от Народното събрание и беше оставен единствено въпросът „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?” (доста трудно намерих автентичния въпрос по който ще се гласува, надявам се да не го виждате и вие за пръв път).

Има няколко ползи от електронното гласуване.

На първо място, дистанционното електронно гласуване ще дойде добре на гласуващите в чужбина. Въпреки, че държавата осигурява възможност за откриване на избирателни секции, тази мрежа е недостатъчна за да осигури на всеки възможността срещу разумни разходи да упражни правото си на глас.

На второ място, ще спести няколкостотин километра на всеки в страната, който не е променил адресната си регистрация, ще спести необходимостта от наблюдатели, комисии, протоколи, ксерокси и други подобни и не толкова подобни неща.

На трето място, електронното гласуване е cool – няма нужда да се редиш на опашки, цъкаш копчето и си готов.  Един приятел възрази, че това, последното не съвсем така, защото ако гласуваш дистанционно – електронно, не можеш да нарисуваш задник или каквото ти се рисува на бюлетината. Което ограничавало свободата на изразяване. Може и да е така, но не това е основния проблем на гласуването онлайн.

Основният проблем на електронното дистанционно гласуване е че не гарантира спазването на тайната на вота и не идентифицира самоличността на гласуващия.

Няма и не може да има гаранция, че подаденият глас няма да бъде видян от трето лице – което контролира или закупува вота, което упражнява принуда върху гласоподавателя или който е придобило сертификата или средството, с което се удостоверява онлайн-самоличността си.

За да има някаква гаранция, че върху гласоподавателя не се прилага принуда или контрол или че човекът зад монитора е действително той, трябва в помещението за гласуване да има едно всевиждащо око, което вижда какво се случва. Но едно такова всевиждащо око само по себе си ще наруши тайната на вота.

В някои щати на САЩ този въпрос донякъде е преодолян, като е дадена възможност на гласуващия през целия избирателен ден (или дни) да променя гласа си, като за валиден се счита последно подадения глас. Това няма как да се приложи тук, при положение, често „гласуващият” няма никакво понятие от това какво представлява компютъра. Освен това, най-вероятно той ще предостави своя сертификат на някое друго лице, което да осъществи гласуването вместо него. И не на последно място, подобно разрешение  би позволило на гласоподавателите да мамят купувачите на гласове. Никой от управляващите и опозицията не желае това да се случи -  в края на краищата те са тези купувачи на гласове, които с разрешаването на електронното гласуване желаят да улеснят този процес.

Категорично е установено по целия свят, че за да се гарантира, че волята на едно лице е взета без принуда, при това от самото него, то трябва да се яви на определено публично място, пред определено публично лице – например, пред нотариус (при гласуването това е избирателната комисия). Никой не би му хрумнало да счита, че един нотариален акт може да бъде подписан от продавача дистанционно, а не чрез явяване пред нотариус.  Само така ще има гаранция, че този подпис (или в нашия случай глас) не е даден в някое мрачно, студено и изобщо нездравословно за подписалия място. Същото това мрачно, студено и нездравословно място може да се окаже и помещението, в което гласоподавателят е поставен. Но по-вероятно на компютъра отсреща ще седи един Пиже, който в изборния ден ще въвежда гласуванията на подопечния си електорат в полза на собствената си персона.

Някои хора казват, че защитата, удостоверяваща лицето, би била напълно достатъчна – електронен подпис, биометрични данни като пръстови отпечатъци. Единствената (що годе задоволителна) гаранция е срещата на избирателя с няколко лица, представляващи различни политически интереси, които виждат, че той не е принуждаван, прави своя избор тайно, след което пуска бюлетината в урната.

Този е най-сериозния риск, но не и единствения. Дори и вотът да е таен, извършен по всички правила, могат да настъпят следните рискове:
1. Техническо изтичане на информация, в резултат от несъвършенства/атака срещу системата. Най-неустойчивата част от системата е собствения компютър и това мисля да е ясно.
2. Атака чрез прекъсване на интернет в районите, където определени гласоподаватели формират мнозинство.
3. Манипулиране на резултата от посредниците на информационната услуга. Когато говорим за държавно управление, става дума за управление на милиарди, които биха изкушили всеки. Можете ли да имате доверие на някого, когато става дума за милиарди? А на себе си?

Страстта към новите технологии ни прави малко по-глупави и нетрезво преценяващи. Всеки що годе самокритичен човек е усетил това, когато си купува нова електронна играчка. Когато всеки си носи последиците от това за себе си, нещата са що годе приемливи. В случая обаче тази неособено рационална страст е на път да подложи на опасност основополагащия държавата процес.

И накрая -  електронното гласуване може да бъде допуснато в чужбина, но в краен случай – само ако в дадено населено място и определено разстояние около него не могат да се съберат достатъчно предварително регистрирани гласоподаватели за формиране на секция.

Автор: Васил Георгиев