сряда, 29 февруари 2012 г.

4

не е въпроса какво от теб ще извадиш. въпроса е какво от теб ако извадиш ще послужи на другите. не другите сега. другите завинаги. едното е насочено към теб. другото е насочено към безвремието. а какво е вечността ако не безвремие?

3

не е изкуство да покажеш денят на един човек. изкуство е ако показвайки денят на един човек си разказал неговият живот. а неговият живот е това, което е избрал да види. за някой е това което му липсва, за някой е това което е изгубил, за друг е това в което вярва, за трети е друг човек. колкото по-малко време отнемеш за да кажеш това което е, толкова по-добре си влязъл в него. и толкова повече казваш.

вторник, 28 февруари 2012 г.

малка свита на кълбо

Малка свита на кълбо
Скътана за зимата
Между стари чизми
Нови лъснати обуща
Малка свита на кълбо
Нищо не очаква
Знае и което няма
Нея нищо не и трябва
Малка свита на кълбо
Наблюдава и усеща
Колко пъти сви встрани
Преди своя важна среща
Малка свита на кълбо
Търпеливо се усмихва
И когато отречеш
Че доброто в теб затихва
Малка свита на кълбо
Чака да си спомниш само
Че със тебе e едно
Затова боли отляво.

неделя, 26 февруари 2012 г.

незаминалите емигранти

незаминалите емигранти

Жалко, че всички хора, 
които знаят как се управлява една страна 
са заети с това да карат таксита, или да подстригват. 
Джордж Бърнс

Незаминалите емигранти са една специфична маса българи. На пръв поглед ще решите че съществува само виртуално. Това е така защото погледа ви ще пробяга по фейсбук статуси заклеймяващи футбола, чалгата, лошото време, политиката, пътищата и дядо ви. Да, това е една характерна черта на незаминалите емигранти. Те плюят всичко наред. Наравно с нещата, които и на вас не ви харесват, по някое време намесват всичко, което не им е симпатично. Нищо, че може да не е така. Те са сърдитите млади хора, които знаят всичко и светът им дължи преклонение, просто защото съществуват. Гугъл реши проблема със знанието – те не преценяват думите си и не разсъждават за тях, защото ако започне да оспорва твърденията им и ги попита знаят ли как изглеждат българските спортни бази, с какво финансиране разполагат футболистите ни, колко от тях имат талат и успехи, и кой им дава право да нарича всички тях идиоти /с правописна грешка/,когато има и такива които не осъмват в чалга клубове, а на терена....те ще проверят в интернет. А даже няма да и да проверят. Ще кажат че ги дразнят. Ще обяснят колко гадно е вичко в България. Как никой не си разбира от работата. Как всъщност политиците ни са идиоти и корумпирани /без да използват тази дума, а например ще кажат че „не са куул”/. Ще обяснят как единственото спасение е Терминал 1.

А аз ги гледам и се питам – защо не заминават? Преди границите са били затвоорени и е нямало как, но сега..? Защо хората, които ми дават оценка, без да правят нищо по въпроса да променят нещата, без да си направят труда да филтрират думите си според елемнтарните норми на езика, без да си направят труда дори да не пишат на латиница с българско значение...що не заминете, бе?

Поздравления! Открихме още една черта на незаминалите емигранти. Те не правят нищо. Не просто нищо да се подобрят нещата, нищо по принцип. Те дори не заминават, така, че да разчистят слуховото пространство от hate speech  за тези, които се опитват да променят нещата. Или ги е страх или ги мързи. Рано е да се каже.

Но във всеки случай предизвиквам всеки, който има желание да седне и да разпише 10-те разлики между кибика, люпещ семки на селския мегдан, и незаминалия емигрант във фейсбук. Аз знам само една – дрехите на втория са толкова „по-куул”, те са от оня, модерния „лейбъл”, който ние не сме чували, защото сме „супер сдухани олигофрени”. Които не заминават. И правят разни неща. Без да цапат монитора с шлюпки.

събота, 25 февруари 2012 г.

2

мисля да спечеля изборите като превърна националния ни спорт в партия.
hate speech with no deeds.
нещо като дела и документи, ама без делата и без документите.
идеално ше ни се получи. всъщност нищо няма да се промени, просто аз ше стана шеф, па сичкото българско човечество ше се почувства обединено.

вторник, 14 февруари 2012 г.

вместо да си хвърлите парите в кофата, дайте живот

Или празнувате Св. Валентин или не. В първия случай днес ще се втурнете да купувате цветя, плюшени мечета, бонбони, рокли, токчета.... Ще заметнете едни трудно изработени пари в кофата на една вечер, която далеч няма да е незабравима, особено когато пристигнат сметките за ток, парно. Ще я помните дълго, както и инкасаторите. Разбира се че всеки иска и трябва да се забавлява. Чували ли сте за Нешка Робева? Тя утре има спектакъл в Зала 1 на НДК. Нарича се „Среща се в споменът”. Билетите са на цена от 10 до 50 лв.

„Разбрах, че има организация от родители с деца като моето. Отидох на тяхната среща. Исках да разбера как определят кое дете заслужава повече да получи пари за лечение – как решават кой да живее и кой да умре.” М.С.

Те обаче не решават. Нито един от 20-те знака в тяхната банкова сметка не ви приканва да дарите пари за спешна операция, животоспасяваща търансплантация или последен шанс за живот. Те са смели. Много смели.

Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания” се състои от близки, роднини и родители на деца засегнати от рак, най-често рак на кръвта - левкимия. От страничните хора, тези деца се приемат за пътници. И така се отнасят с тях. Имат тежки интервенцции почти постоянно, много от тях се извършват без упойка. А родителите са притеснени, защото носят отговорност за живота на децата си – ще намерят ли достатъчно пари? Лечението е скъпо. Но е повече болезнено отколкото скъпо. Дълго и болезнено.

„Тя беше на 3г. когато откриха рак на яйчниците. Направиха операция. Уж всичко беше наред. Скоро след това коремчето й се поду много. Мислехме, че нещо е яла и е повлияло зле. Оказа се, че се е скрил...имало е разсейки. Наложи се да отстраним всичко...половите органи.” Д.Т.

Сега косите й са пораснали отново, но тя не дава на майка си да я подстриже, защото мисли, че не химиотерапията, а те са я оставили без коса. И не иска повече. Тя е чула вълшебната дума : „ремисия”. Може да се върне към нормалния живот. Или поне би могла, ако бъде изграден рехабилитационен център за децата с онкохематологични заболявания. Там някой да се погрижи за нея, да й обясни, че всичко ще е наред, че тя не е виновна, че няма защо да страни от другите деца. Да успокоят родителите, да им вдъхнат вяра и кураж. За да няма деца, които след три годишна борба се връщатв  клас и не могат да разговарят с връстниците си. И макар излекувани и физически що-годе здрави - да не познават живота, такъв какъвто може да бъде. Именно това е каузата на баща й, на родителите на другите деца и родителите на децата, които вече ги няма.

Те са удивителни! Дори тези, които знаят, че техните деца няма да успеят да доживеят този вълшебен център се борят с всички сили да намерят пари за него. През деня работят като счетоводители, архитекти, администратори...но когато часовника чукне 18, вадят тефтерите и проверяват какво има за свършване. Така са намерили много помощ : миналата и тази година художници и скулптори са дарили свои прозиведения разпродадени на благотворителен базар. С парите са закупили земя за центъра. Добровлец е изгитвил плана за центъра. Доброволци психотерапевти и специализиран персонал са готови да откликнат в грижата за децата, щом бъде изграден. Общината ще помогне със съвсем обикновените сметки за консумативи, НДК предоставя залата безвъзмездно, Нешка ще направи спектакъл безплатно, а ние.......

ЩЕ СИ КУПИМ БИЛЕТИ.

____________________________________________________________________
Първа Инвестиционна банка АД, 
BIC:FINVBGSF,
IBAN: BG59FINV91501314918745
Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания”

петък, 10 февруари 2012 г.

да танцуваме

Да танцуваш на гроба си
Е красива награда
За това че душата ти
Е понякога слаба
Да обкичиш със перли
Своите съмнения
Да им сложиш дантели
Бели – за представление
Да забравиш си думите
Да си пееш мелодия
Да разкажеш история
Дето с мъртвия помните

да танцуваш на гроба си
е отплата за времето
което пожертвал си
да си купиш безвремие

сам

Сам е съкровена дума
Сам е всъщност същество
Сам и аз стоиме двама
пием и се чудим за какво

за това че утре ще ни няма
за това чер днес не е било
Сам и аз сме всъщност рана
пием и се чудим за какво

сряда, 1 февруари 2012 г.

не се е случило

Да се преструвам че не се е случило
Е най-добрата ми защита
Във полумрака срещу събота
Да съм облечена, обута
Да среша и косата си на плитка
Да скрия устните с червило
Тъй както клоуна крие си годините
Когато със най-малките се слива

Да се прествувам че не се е случило
И да се смея много, много силно
Във ярките карета на полата ми
Да се люлеят хиляди джуджета
На малки думи, знаци, жестове,
Които мога да разчитам
Когато съм усмихната и весела
Да ми говорят хората обичат.

Да се прествувам че не се е случило
А другите говорят ли говорят
Когато ги спасиш от тяхна болка
Остава място, да заровиш своя.

каквото и да кажеш - все едно

Каквото и да кажеш-все едно
А другото ни гледа отмаляло
Въртим се като хамстер в колело
Не забелязваме кога е спряло
Все тичаме напред, натам
А как ще стигнеме не знаем
Когато "тук" за теб и мен
Отскоро е в различни стаи

Каквото и да кажеш-все едно
И двамата умеем да играем с думи
И разговор написан със любов
Изречен е със много сухи устни
Приятели? Предатели? А врагове?
Дори това е безразлично
От лицемерен етикет
Целувам те а после се обличам.

Каквото и да кажеш-все едно
Обувам токчетата и излизам
Спокойна като коледно дърво
Което със желанието си орисъл
Когато не се върна вечерта
И телефона не се разтрепери
Ще продължиме все едно не е било

Защото знаем
Че каквото и да кажем
Днес вече ни е все едно.

страхове

Аз имам страхове
От тях къде да се укрия
Да се предам ли
Или както до сега
Ръкави да запретна
Да се бия
Свободните са силни
Затова
Защото
Каквото има да се взема
Са раздали
Не е победа
А съдба
Да си оставил всяко одеало
Земята е далеч
А под товара
Остава близо и така
Не можеш хич да я обичаш
А любовта е казват свобода
Тогава как разбираш
Накъде се движиш?