Физиотерапия. Втори курс. Последен ден.

Това е каменно цвете. В последният си ден от този курс, направих този скромен подарък на физиотерапията в Пирогов. Не знам в коя стаичка го сложиха, но знам, че стаичките с цвете са много по-приятни от стаичките без цвете. Не мога да им купя нови апарати, но мога да съдействам средата да стане съвсем малко по-приятна. На смяна минават над 40 души през тези стаички. Все някой ще бъде доволен, дори и това да е само персонала. А те са много мили :)

Физиотерапия. Втори курс. Осми ден.

Физиотерапия. Втори курс. Седми ден.

Чета „Бесове” на Достоевски. Чета го и по време на половината дневни процедури, които ми правят в Пирогов, не само защото електрониката е забранена по време на дейностите, а защото обичам хартията. Така или иначе, две от процедурите се състоят в това да ми сложат четри накрайника по които тече ток и така да си стоя 20 минути. После сменят местата и пак стоя 20 минути. Минутите понякога са повече, защото тока се изключва след като времето изтече, но ме „разопаковат”, когато сварят. А и самото „зареждане” изисква някакво време. Не се бавят много, мога да кажа, че наистина се стараят да свършат работа, но понякога има много хора и 4 сестри търчат в 15 стаи, а процедурите са различни. Един ден бяха минали 48 души само в първата смяна. Ултразвука например, се прави ръчно и изцяло от сестра. Достатъчно е да има 4 души за ултразвук едновременно и няма кой да вдигне да телефона.

Книгата ми е достатъчно интересна  и днес установих, че така ме е глътнала, че въобще не подслушвам (стаите нямат тавани, пак напомням) какво става. Но звуците понякога стават толкова фрики, че където и да си успял да скриеш съзнанието си, в един момент то няма как да пропусне физическото си обкръжение. Всеки апарат писука когато се включва и когато се изключва, по това сестрите разбират, че времето е изтекло. А всички апарати писукат по свой уникален начин , за да се ориентират само по звука в коя стаичка е точно нуждата от тях. Има един като аларма на кола, друг като звънец, ама от старите, дето си има цяла песничка, трети едва се долавя...

Има обаче 4-5 стаички, които са супер фрики. Те са единствените, които не се затварят с перде, а с врата, на която има прозорче, а на прозорчето има специална мрежа (която пак прилича на перде).  Там се прави ударно-вълнова терапия. Знам само, че очевидно е по-инвазивна и е единствената шумна. А звукът е ужасен – все едно някой нещастник го шибат с електрически бич. Ако може да се чуе електричеството предполагам, че звучи така. Нямам идея как изглеждат апаратите или какви са точно процедурите и усещанията от тях, но звучи страшно. Рядко има хора в тези стаички.

Точно такъв звук ме „извади” от книгата. Ослушах се и установих, че не е само той. Старшата сестра говореше по телефона, записвайки час за нов пациент, няколко други апаратчета пискаха, друга сестра казваше на някой да се обърне, техникът бучеше, че единият апарат не ще да тръгне, а от съседната стая се чуваше тиха детска песен на фона на гукане.  

И миналата седмица чух това бебе, даже видях баща му през дупката в моята кабинка, като го изнасяше. Беше млад.  Сестрите ми казаха, че бебето е на годинка и 8 месеца, че е много пухкаво и сладко и има огромни сини очи. Самото бебе аз не съм виждала, но го чух няколко пъти. То страдало от „крива шия”, за която му правеха ултразвук.

Гугнах и ми излезе материал от kenguru.bg, където пише „Кривата шия е състояние, при което бебето държи главата и шията си наклонени на една страна. Това нарушение засяга около 2% от новородените.”

Сестрите не изглеждаха обезпокоени, нито си шушука зад гърба му, явно това не е тежка диагноза, и вероятно е поправима. Още повече, че ултразвука явно работи за почти всичко и не се усеща, все едно непрекъснато те преглеждат с видеозон, така че не се мъчи.

„Не се сдържах и го нацелувах!” чух че каза едната сестра на другата.

Може би вече си задавате въпроса „Защо”, защо му се е случило на това бебе болест, защо се е случило на семейството. За две години видях твърде много ситуации, в които хората питат „защо” и самата аз не съм имала отговор. И постепенно този въпрос избледня за мен. Замени го въпроса „какво следва”

Следва това, че бебето вероятно ще се оправи. Дори и да не се оправи, това не е нещо, което би могло фатално да промени  живота му, не омаловажавам, просто в коридора до физиотерапията всеки ден се разминавам с осакатени хора или хора на легло, които бълнуват със затворени очи и не знам дали са още тук или вече пътуват надругаде.  То няма да помни нито физиотерапията, нито Пирогов, нито изражението на майка си, когато му е пяла песен там. То ще порасне, ще оспорва политическите виждания на баща си, ще има приятелка, която майка му няма да харесва и убедено в напредничавото си мислене ще отрече правото им да му казват какво да прави.

А докато е било бебе и са му правили ултразвук всеки ден, неговата майка му е пяла приспивна песен. Много неща не знаем за своите майки.

Гинко-вековно дърво: от семена

Физиотерапия. Втори курс. Четвърти ден. (бабите бандитки)

През тази дупчица видях една бабичка. Тя е била в съседната стая на процедури.  Чух следния разговор от там (все пак стаите нямат покриви):

-         -  А миналият път ми сложиха и това...

-         -  Това е магнит и ви го слагаме всеки път, това е част от процедурата.

-       -    Явно не съм обърнала внимание...

Тази усмихната бабичка беше готова на отстъпки, не държеше да е права, но беше много любезна. Видях я през процепа, като си тръгваше и се сетих – това е вторият път, в който я виждам!

Първият път беше на идване днес. Аз паркирах и зад мен остана място за две коли по средата на което веднага след това паркира една червена лада. От нея слязоха две бабички с коренно различна визия. Едната беше облечена в бяла спретната риза, имаше герданче, дамска чанта и облачна прическа, под която грееше мила усмивка и дори миришеше на парфюм. Другата, която очевидно е шофирала, беше леко изгърбена напред и присвила едното око, докато се опитваше да си прати смс за зона. Тя беше с тишърт и панталони, но най-много ме впечатли цигарата в устата й, която се използваше по предназначение и без  участие на ръцете.

Стоеше си бабата бандитка, пушеше фас и цъкаше на телефона. А фаса беше към края си, тоест, пушила е докато е карала. Така значи, нямало е кой да закара едната жена до Пирогов и тя е викнала приятелка, точно както бих постъпила и аз, превръщайки „драмата” в приятелско приключение.

Развесели ме тази гледка и почти ме накара да забравя, че на идванe видях как една линейка с включени сирени влезе до входа и че сигурно ще видя пострадалия в коридора преди още да са му помогнали.

Но не го видях, а вместо това получих още една  история за весели възрастни от сестрата. Има, значи, едно възрастно семейство в София, което на времето (поради някаква висока длъжност на мъжа) е било поканено на повечето светски „партита”, където те най-много обичали да танцуват валс  (тя – „с роклите с голия гръб”). Сега пари имат колкото обикновени пенсионери, а децата им са зад граница. Възрастта се обажда и у двамата – боли ги по един крак (от различни страни) и като ходят, куцукат разностранно. Но знаете ли какво?

„Като чуя музика и всичко спира да ме боли!” казала жената на сестрата.

Не са оставили партитата – напротив! В пенсионерският клуб, който те наричат „Младежкия дом”, вече също организират „партита”. Има си и куверт – 2 лева. Той включва няколко кебапчета, май и вино, но най-важното – музика! Страшни танци падали в този Младежки дом : )

  

Но тъй като се случвали по-рядко, отколкото на нашата двойка й се искало, те си танцували вкъщи. Двамата по нощници (да, и дядото спял с нощница, по настояване на съпругата си) танцували и пеели понякога вечер преди да си легнат. Ей така – без повод, без уговорки, а за кеф.

Всичко е наред.

Физиотерапия. Втори курс. Трети ден.

Тъмен тунел, в края на който има светлина. Тя чува гласът на майка си, който я вика и отива при нея там, където тунелът свършва. Двете се озовават в много, много светъл град, където всички хора са много красиви и облечени в блестящи и изящни дрехи. Това е видяла една жена, която е пострадала от изгаряне и е била 20 дни в кома. Предполагам се сещате, че майка й е починала.  Разказа ми го санитарката днес, докато ми правеше ултразвук.

Аз вчера видях тази жена, тя беше с шал в 30-градусовата жега. Попита ме за лекарството, което ползвам, защото се оказа рядко  и искаше да й съдействам да го открие и тя. Лекарите й бяха казали колко добре е подействало на мен. Това е първият човек в подобно състояние, който ме моли за съдействие. Аз исках всичко да й обясня, да и помогна веднага, но изпусках листчета и се забърквах в обясненията и го осъзнах от това, че няколко пъти тя възпитано повтори „Ох, Вие много се вълнувате.” В момента чета Достоевски, прозвуча ми все едно е излязла от книгата. Продължи да върви с мен дори когато вече наистина нямах какво повече да й кажа.

Тя е на средна възраст. Отишла да види много възрастният си баща в провинцията. Той я помолил да запали печката с дърва и въглища, но те явно били леко влажни и не горели много добре. Тогава той донесъл кофа с иглички от бор. Отместил капака отгоре и ги изсипал всичките от там, вместо да ползва предназначената за това странична вратичка. Светкавично лумнал силен огън отгоре. Жената се втурнала и го изблъскала и той паднал на земята незасегнат. Но тя...

Инстинктът ме кара да измислям извод, но извод няма. По-точно има, но той е строго индивидуален. Животът се случва всеки ден и всяко събитие, дори на странични хора е предизвикателство за избор. Ние правим избор, дори когато си мислим, че не правим. Ето ви тази история – какво си помислихте? Как го приехте? Потвърдихте ли нещо, в което сте се съмнявали? Казахте ли си, че ще избягвате такава ситуация или напротив – че няма как да се избегне ситуация? Прочетохте ли текста до край или решихте, че това не ви касае?

Във всеки случай сте прави. Според мен. 

Физиотерапия. Втори курс. Първи ден.

Самите процедури не са страшни. Няма болка. Има дискомфорт. Това не е проблем.

Влязох и изчаках да ме регистрират. От една от по-далечните стаи се чуваше детско ломотене, което ми заприлича на плач. После видях как сестрите постепенно се събират при него и съвсем ясно чух детски смях. Детето се смееше от сърце, майка му и сестрите му пригласяха със своя смях, малко по-нервен, като подвикваха „мравчици”.

Така разбрах, че една от моите процедури е като неговата – йонофореза. Не го гугвайте, ще ви излязат обяснения за козметична йонофореза, което е различно от тази, която се прилага във физиотерапиите – дори уредите са различни. По същество идеята е да се използва тока като проводник и чрез него да се вкарва лекарство в дълбочина – в моя случай това е лекарство за белези. При мен очакваният резултат е изравняване, заглаждане на кожата. Усещането е все едно орда железни мравчици маршируват по тялото на  местата, където четирите лопатки са закрепени към тялото. По тях минава ток. При мен се използват големите лопатчици – малко по-големи от дланта ми.

Звучи ужасно, но ми действа успокоително, когато видя деца във физиотерапията на Пирогов, това ми напомня, че няма как да е страшно.  Не си представяйте, че сме сбирка на физически уродливите създания – повечето деца идват за терапия на синусите – това става с ултразвук или магнит, почти няма усещане за неприятно. Но, както казах, не процедурите са проблем.

Днес, докато си тръгвах, и си мислех колко е хубаво, че детето се смееше, видях в двора на Пирогов възрастна двойка. Пълната жена дърпаше с ръце зад гърба си някаква остъргана желязна конструкция на колела, която прилича на несръчно сглобена висока инвалидна количка от подръчни железа. Зад гърба й, с гръб към нея и присвити в страни крака, седеше възрастен мъж, много слаб, вероятно нейният съпруг.  В тази позиция те не се виждаха, нямаше как и да си говорят и очевидно имаха здравословни и финансови проблеми. Но устремено тя го дърпаше към изхода.

Аз се оправих, защото ми се случи достатъчно рано, така че моят организъм е достатъчно млад да превъзмогне и регенерира. Какъвто и да е техният проблем, те вървят в обратната посока.

Ако бях по-млада и не ми се беше случило това, което ми се случи, сигурно щях да си кажа, че щом са заедно всичко е наред. Но сега знам, че страданието винаги е лично и всеки от тях страда различно от който и да е друг на света, и различно един от друг.  Сега знам, че не знам какво им е. Но съм сигурна, че има как да им се помогне. И може би това е – не е нужно да разбираш другия, за да му помагаш. А ако всички помагаме поне на един човек, мамка му, би трябвало да стане по-добре.

Може би.

Не съм писала отдавна, защото темите, които ме вълнуват изглеждат мрачни и депресиращи, поне хората реагират така на тях. Аз не съм мрачна, защото две години живея с тях и ги приех наравно с темите за това какво да сготвим за вечеря и къде да почиваме лятото.  Не говоря непрекъснато за това, дори, всъщност, не говоря за това. Всеки вижда нещата, които пътят му позволява да види. Но реших да пиша за това. Може би така, ще мога да пиша отново и за останалите неща, които ме интересуват.