Физиотерапия. Втори курс. Първи ден.

Самите процедури не са страшни. Няма болка. Има дискомфорт. Това не е проблем.

Влязох и изчаках да ме регистрират. От една от по-далечните стаи се чуваше детско ломотене, което ми заприлича на плач. После видях как сестрите постепенно се събират при него и съвсем ясно чух детски смях. Детето се смееше от сърце, майка му и сестрите му пригласяха със своя смях, малко по-нервен, като подвикваха „мравчици”.

Така разбрах, че една от моите процедури е като неговата – йонофореза. Не го гугвайте, ще ви излязат обяснения за козметична йонофореза, което е различно от тази, която се прилага във физиотерапиите – дори уредите са различни. По същество идеята е да се използва тока като проводник и чрез него да се вкарва лекарство в дълбочина – в моя случай това е лекарство за белези. При мен очакваният резултат е изравняване, заглаждане на кожата. Усещането е все едно орда железни мравчици маршируват по тялото на  местата, където четирите лопатки са закрепени към тялото. По тях минава ток. При мен се използват големите лопатчици – малко по-големи от дланта ми.

Звучи ужасно, но ми действа успокоително, когато видя деца във физиотерапията на Пирогов, това ми напомня, че няма как да е страшно.  Не си представяйте, че сме сбирка на физически уродливите създания – повечето деца идват за терапия на синусите – това става с ултразвук или магнит, почти няма усещане за неприятно. Но, както казах, не процедурите са проблем.

Днес, докато си тръгвах, и си мислех колко е хубаво, че детето се смееше, видях в двора на Пирогов възрастна двойка. Пълната жена дърпаше с ръце зад гърба си някаква остъргана желязна конструкция на колела, която прилича на несръчно сглобена висока инвалидна количка от подръчни железа. Зад гърба й, с гръб към нея и присвити в страни крака, седеше възрастен мъж, много слаб, вероятно нейният съпруг.  В тази позиция те не се виждаха, нямаше как и да си говорят и очевидно имаха здравословни и финансови проблеми. Но устремено тя го дърпаше към изхода.

Аз се оправих, защото ми се случи достатъчно рано, така че моят организъм е достатъчно млад да превъзмогне и регенерира. Какъвто и да е техният проблем, те вървят в обратната посока.

Ако бях по-млада и не ми се беше случило това, което ми се случи, сигурно щях да си кажа, че щом са заедно всичко е наред. Но сега знам, че страданието винаги е лично и всеки от тях страда различно от който и да е друг на света, и различно един от друг.  Сега знам, че не знам какво им е. Но съм сигурна, че има как да им се помогне. И може би това е – не е нужно да разбираш другия, за да му помагаш. А ако всички помагаме поне на един човек, мамка му, би трябвало да стане по-добре.

Може би.

Не съм писала отдавна, защото темите, които ме вълнуват изглеждат мрачни и депресиращи, поне хората реагират така на тях. Аз не съм мрачна, защото две години живея с тях и ги приех наравно с темите за това какво да сготвим за вечеря и къде да почиваме лятото.  Не говоря непрекъснато за това, дори, всъщност, не говоря за това. Всеки вижда нещата, които пътят му позволява да види. Но реших да пиша за това. Може би така, ще мога да пиша отново и за останалите неща, които ме интересуват.