вторник, 26 август 2014 г.

светец


Да разкажеш история
Да си изцапаш ръцете
Да се скарат за теб
Какво си искал да кажеш
Да те няма отдавна
Или да броиш стотинки
За градски транспорт
Да се карат за теб
А теб да те няма


Те искат да те видят да умреш на хълма
С пушка в ръце
И теб да те няма
За да спорят за теб.
Колко струва да станеш светец
В днешно време
Да броиш стотинки за градски транспорт
И да си изцапаш ръцете




понеделник, 4 август 2014 г.

8 лични извода от разходка в Австрия, Унгария, Сърбия, Войводина и Словакия


Почивка в цивилизацията, а не на море, ми подейства много философски и жизнеутвърждаващо. Преоценка на малките неща, които водят до големите. Обещания е силна дума,  нека кажем, че съм си намислила опит за концентрация, посредством няколко действия. Ето кои са те:


1. Повече игнориране за по-малко глупости.

Отваряйки си фейсбука във Виена повечето постове и коментари ми се сториха много дребнави, заядливи, ограничени. Не изключвам себе си. И аз държах да "обясня" какво се случва в политиката в бг и от всяка пръдня на някой глупак с власт се източваше част от моята енергия. На кого го обяснявам? На 20те души в моят френд лист споделили същия линк? Или на останалите, които 20 пъти са видели шерването на същия линк? Няма да спра да се информирам, но ще отделям много по-малко време в "остроумничене" за глупости. Убий глупака с мълчание и просто гласувай.


2. Намери това, което те вдъхновява и го сподели с други, може да вдъхнови и тях.

Това, което вдъхновява, е източник на съзидателна енергия. Това, което вдъхновява, обикновено предизвиква смирение едновременно с порива за действие. Това са чудесни емоции, при това градивни, които изостават в ежедневните приоритети. Никога няма да забравя вълнението, което изпитах, когато видях картините на Густав Климт на живо. После видях, че друг артист е възпроизвел "Целувката" на фасада на бомбардирана сграда. Изкуството е друг език, който няма нужда да бъде определян, за да бъде разбран. Но носи благодат, да мисля, че това е точната дума, ако и да е остаряла.


3. Уважавай начинанията на другите и не им пречи.

Виена ме впечатли със сгради навсякъде, които са построени преди векове, всички живеят в тях и няма нито една отлюспена фасада, нито един небоядисан ъгъл. Защо в бг не е така? Защото не уважаваме труда на другия. Има много междублокови детски площадки, на които играят деца и съм се чудила, защо поне родителите на тези деца не отделят една неделя и не ги боядисат, според мен си струва. Но после виждам реновирани и санирани сгради, на които няма впечатляващи графити, повярвайте ми, бих умряла от кеф, ако беше така, има грозен подпис със спрей или задраскан надпис относно Левски и отгоре нещо за цска. Не вярвам, че в сградите живеят някакви ужасно богати хора, обикновени са, но дори да съберат парите, за да се постарят, някой ще се отнесе безотговорно към труда и желанието им да живеят по-добре. Не мога да променя това, но мога да спра да не зачитам разделното събиране на боклук. Виждате ли, проверявала съм, знам, че системата не работи в бг и не винаги съм търсила обикновена кофа за моят смесен боклук. Сега си давам сметка, че това не е правилно. Някой краде пари с тази система, но някой друг наистина се старае и събира и изхвърля разделно отпадъците си. Мислите ли, че така му е по-лесно? Не. Но той ежедневно работи за по-добра система, и ако аз не вярвам, че тази система е функционална сега, не означава, че трябва да му преча. Ако хвърлям своят смесен боклук в тази кофа, аз му преча. Не е много сложно. Може да се предотврати. Така ще остане възможна идеята, че "някой ще надгради".


4. Нито добро, нито лошо. Направи го ти. Направи го по-добре.

Много се чудих какво е „София диша. Първо се радвах, че нещо ще се случи в празна София, поне нещо. После отидох и приличаше малко на созополски пазар, където всеки продава каквото е направил на сергии по улицата. Наложи се да проверя дефиницията за фестивал, за да видя аз ли съм в грешка. От време на време се и подигравах на откровено пресилените позитивни оценки за събитието. Мои приятели също участваха в него, което още повече усложни отношението ми. След разходка в центъра на Белград разбрах, че всички тези мои усилия са били малко преувеличени. Има улици в Белград, които изглеждат като „София диша целогодишно. Преосмислих отношението си и разбрах, че отново съм загубила време, заради втренчване в дреболии. София диша носи радост на участниците, пари на организаторите и новини за медиите през лятото. София диша не е грандиозен проект, той не е нито добър нито лош, но е пример, че има много хубави неща, които можем да направим тук, щом това е единственото, което ни се случва.


5. Не се сърди на другите, ако не те приемат.

Пазарувахме в магазин във Виена, плащахме с карта, но не можехме да разберем кога да въведем пин кода на устройството, тъй като целият текст беше на немски, език, който не разбираме. На опашката зад нас имаше австрийка, която пуфтеше и въртеше очи, споглеждайки се с продавачката. Виена е последният град на света, който можем да обвиним в лошо устройство. Да, ние бяхме в нейната страна и не знаехме нейният език. Да, можеше да има опция на английски за туристите, предвид ежегодишния поток от тях в този град. Всички са прави, аз не го взех навътре. Не можеш да докажеш, че заслужаваш уважение със скандал. Ако си куул, ще те приемат куул. Поне в цивилизацията.


6. Европейският съюз е супер. Ще подкрепям по-активно и категорично всички про-европейски правителства и политици навсякъде по света.

Сърбия не е в ЕС, нейната автономна област Войводина също. След като прекарахме 2 часа на границата Унгария-Сърбия в адска жега, от която въздухът трепери, и закъснявахме съответно с 2 часа за уговореният за настаняване час, мъжът ми се стрелна в Сърбия с несъобразена скорост, по-висока от посоченото ограничение на табелите.  Снима го радар, физически държан от двама сърби. Малко след това потокът от коли по изправната магистрала беше отклонен в някаква отбивка, където спираха всички провинили се. Докато единият полицай пишеше нещо по нашия случай, видях как колегите му спират другите коли. Държаха се  грубо с шофьорите и то пред всички останали. На един от спрените шофьори се пресегна и му угаси колата през прозореца, на друг му подръпваше колана като от вица ( е ти за 5 лева ще се удушиш бе) и т.н. Обясниха ни, че като се съберем три коли, ще ни водят в някакъв град да си платим глобата, която не знаели колко ще бъде. Събраха нас, една австрийска кола и една унгарска кола и след около 15 минути ни подкараха в строй, водени от полицейска кола към Суботица. Полицаят надвиши разрешената скорост и го изгубихме. Изчакал ни на завоя, след 30-ина мин през полето се озовахме в някакви покрайнини, които изглеждаха наистина зле. Качиха ни по разпадащи се стълби в сграда, на която пишеше полиция. Оставиха ни да чакаме пред една стя, излезе жена след  10-ина минути, която обясни на сръбски, че шофьорите са осъдени, тя е съдия, и трябва всеки шофьор да плати по  20 000 динара (200 евро) + разноските за автомобила (6 евро), който ние довел до полицията. Плащането се случва в друга сграда, чието местоположение тя обясни на сръбски. Групичката ни от 6 души започна да се придвижва хаотично из града и да пита хората на странни езици къде е това място. Открихме го, оказа се поща. Там ни казаха, че не можем да платим с карта, въпреки стоящият на гишето апарат. Не може и в евро, а само в техните динари. Беше вече краят на работният ден и ни посъветваха да побързаме да сменим или изтеглим пари, защото те не работят в събота и неделя. Личните карти на шофьорите продължавах да стоят в полицията, която ще им ги върне, след като покажат документ, че са платили глобата. В динари. В кеш. Намерихме банкомат, изтеглихме динари, платихме и се върнахме в полицията. Върнахи ни личните карти и си тръгнахме. С 3 часа и половина закъснение от нормалното време. 

Ако Войводина и Сърбия бяха част от ЕС, щяха да имат радар, който няма нужда да бъде пазен от хора. Той щеше да направи снимката и да я изпрати на бг органите, които щяха да ни санкционират в родината ни. Нямаше да отклоняват никой от работеща магистрала, нямаше да ни прашат в някакво ужасно място да се борим със странната система, в която не важат картите. Нямаше да има нужда някой да прекара уикенда в това място, както ни казаха, че често се случва, защото е превишил скоростта в петък, след работното време на гишето.  В този смисъл, е по-добре да се пътува през Румъния, а не през Сърбия. ЕС.


7. Стремеж към повече ред и красота в бита, да в бита. 

Битовизмът не е лошо нещо, когато е направен с вкус и желание. Признавам, че понякога съм се гордяла с хауса на бюрото ми, реда не ми е в кръвта, считам го за загуба на време в повечето случаи. Дори мъжът ми се подиграва на мечтата ми да намирам еднакви чорапи. Но има неща, които забелязах едва след този трип. Например балкончето, което е широко само една стъпка и на което държа цветята си. Ами то е цялото в прах, изсъхнали листа и пръст! Погледнах на долния етаж, ползва се със същите функции, но изглежда в пъти по-зле. Може би затова не съм го забелязвала, но това не е оправдание. Почистих го внимателно, без да наводня с мръсна вода съседите и видях, че има нужда и от боядисване. Реших, че лично ще се заема това лято. Не съм сигурна, че ще успея с това с чорапите, но поне ще се опитам да ги пускам в пералнята по двойки. И ще изхвърля " единаците".


8. Повече експерименти в кухнята. С повече зеленчуци.

Опитвайки традиционните ястия в Братислава си дадох сметка, колко време тези хора не са имали нищо за ядене. Най-добрият им гулаш (според тях самите) беше месо с много подправки в сос. Второто най-добро беше картофени топки в мляко и козе сирене. Нито едното не беше много вкусно. Не съжалявам за експеримента, но е ясно, че зеленчуците са били основно ястие, а месото не заслужава гарнитура, поради липса. С историческа обосновка няма да се захващам, има гугъл, ако имате желание. Храната в бг е чудесна, доматите не са от пластмаса като в Австрия, а гювечът ни на практика събира продуктите за поне 4 ястия в Словакия. Унгария ни предложи своя специалитет – гъши дроб с собствен сос. Не очаквах, че това представлява купичка мазнина от хладилника с около 6 хапки дроб, които трябва да изровиш. Така или иначе, оцених наличието на качествени и разнообразни зеленчуци, които можеш да откриеш сравнително лесно в бг и то на несравнима цена.  Ще използвам повече от тях, ще готвя по-често, ще ги комбинирам по-разнообразно и ще ги прилагам във всякакви форми.


четвъртък, 17 юли 2014 г.

Физиотерапия. Втори курс. Последен ден.



Това е каменно цвете. В последният си ден от този курс, направих този скромен подарък на физиотерапията в Пирогов. Не знам в коя стаичка го сложиха, но знам, че стаичките с цвете са много по-приятни от стаичките без цвете. Не мога да им купя нови апарати, но мога да съдействам средата да стане съвсем малко по-приятна. На смяна минават над 40 души през тези стаички. Все някой ще бъде доволен, дори и това да е само персонала. А те са много мили :)





вторник, 15 юли 2014 г.

Физиотерапия. Втори курс. Седми ден.


Чета „Бесове” на Достоевски. Чета го и по време на половината дневни процедури, които ми правят в Пирогов, не само защото електрониката е забранена по време на дейностите, а защото обичам хартията. Така или иначе, две от процедурите се състоят в това да ми сложат четри накрайника по които тече ток и така да си стоя 20 минути. После сменят местата и пак стоя 20 минути. Минутите понякога са повече, защото тока се изключва след като времето изтече, но ме „разопаковат”, когато сварят. А и самото „зареждане” изисква някакво време. Не се бавят много, мога да кажа, че наистина се стараят да свършат работа, но понякога има много хора и 4 сестри търчат в 15 стаи, а процедурите са различни. Един ден бяха минали 48 души само в първата смяна. Ултразвука например, се прави ръчно и изцяло от сестра. Достатъчно е да има 4 души за ултразвук едновременно и няма кой да вдигне да телефона.


Книгата ми е достатъчно интересна  и днес установих, че така ме е глътнала, че въобще не подслушвам (стаите нямат тавани, пак напомням) какво става. Но звуците понякога стават толкова фрики, че където и да си успял да скриеш съзнанието си, в един момент то няма как да пропусне физическото си обкръжение. Всеки апарат писука когато се включва и когато се изключва, по това сестрите разбират, че времето е изтекло. А всички апарати писукат по свой уникален начин , за да се ориентират само по звука в коя стаичка е точно нуждата от тях. Има един като аларма на кола, друг като звънец, ама от старите, дето си има цяла песничка, трети едва се долавя...


Има обаче 4-5 стаички, които са супер фрики. Те са единствените, които не се затварят с перде, а с врата, на която има прозорче, а на прозорчето има специална мрежа (която пак прилича на перде).  Там се прави ударно-вълнова терапия. Знам само, че очевидно е по-инвазивна и е единствената шумна. А звукът е ужасен – все едно някой нещастник го шибат с електрически бич. Ако може да се чуе електричеството предполагам, че звучи така. Нямам идея как изглеждат апаратите или какви са точно процедурите и усещанията от тях, но звучи страшно. Рядко има хора в тези стаички.


Точно такъв звук ме „извади” от книгата. Ослушах се и установих, че не е само той. Старшата сестра говореше по телефона, записвайки час за нов пациент, няколко други апаратчета пискаха, друга сестра казваше на някой да се обърне, техникът бучеше, че единият апарат не ще да тръгне, а от съседната стая се чуваше тиха детска песен на фона на гукане.  


И миналата седмица чух това бебе, даже видях баща му през дупката в моята кабинка, като го изнасяше. Беше млад.  Сестрите ми казаха, че бебето е на годинка и 8 месеца, че е много пухкаво и сладко и има огромни сини очи. Самото бебе аз не съм виждала, но го чух няколко пъти. То страдало от „крива шия”, за която му правеха ултразвук.


Гугнах и ми излезе материал от kenguru.bg, където пише „Кривата шия е състояние, при което бебето държи главата и шията си наклонени на една страна. Това нарушение засяга около 2% от новородените.”


Сестрите не изглеждаха обезпокоени, нито си шушука зад гърба му, явно това не е тежка диагноза, и вероятно е поправима. Още повече, че ултразвука явно работи за почти всичко и не се усеща, все едно непрекъснато те преглеждат с видеозон, така че не се мъчи.


„Не се сдържах и го нацелувах!” чух че каза едната сестра на другата.


Може би вече си задавате въпроса „Защо”, защо му се е случило на това бебе болест, защо се е случило на семейството. За две години видях твърде много ситуации, в които хората питат „защо” и самата аз не съм имала отговор. И постепенно този въпрос избледня за мен. Замени го въпроса „какво следва”


Следва това, че бебето вероятно ще се оправи. Дори и да не се оправи, това не е нещо, което би могло фатално да промени  живота му, не омаловажавам, просто в коридора до физиотерапията всеки ден се разминавам с осакатени хора или хора на легло, които бълнуват със затворени очи и не знам дали са още тук или вече пътуват надругаде.  То няма да помни нито физиотерапията, нито Пирогов, нито изражението на майка си, когато му е пяла песен там. То ще порасне, ще оспорва политическите виждания на баща си, ще има приятелка, която майка му няма да харесва и убедено в напредничавото си мислене ще отрече правото им да му казват какво да прави.


А докато е било бебе и са му правили ултразвук всеки ден, неговата майка му е пяла приспивна песен. Много неща не знаем за своите майки.


четвъртък, 10 юли 2014 г.

Физиотерапия. Втори курс. Четвърти ден. (бабите бандитки)



През тази дупчица видях една бабичка. Тя е била в съседната стая на процедури.  Чух следния разговор от там (все пак стаите нямат покриви):

-         -  А миналият път ми сложиха и това...
-         -  Това е магнит и ви го слагаме всеки път, това е част от процедурата.
-       -    Явно не съм обърнала внимание...

Тази усмихната бабичка беше готова на отстъпки, не държеше да е права, но беше много любезна. Видях я през процепа, като си тръгваше и се сетих – това е вторият път, в който я виждам!


Първият път беше на идване днес. Аз паркирах и зад мен остана място за две коли по средата на което веднага след това паркира една червена лада. От нея слязоха две бабички с коренно различна визия. Едната беше облечена в бяла спретната риза, имаше герданче, дамска чанта и облачна прическа, под която грееше мила усмивка и дори миришеше на парфюм. Другата, която очевидно е шофирала, беше леко изгърбена напред и присвила едното око, докато се опитваше да си прати смс за зона. Тя беше с тишърт и панталони, но най-много ме впечатли цигарата в устата й, която се използваше по предназначение и без  участие на ръцете.

Стоеше си бабата бандитка, пушеше фас и цъкаше на телефона. А фаса беше към края си, тоест, пушила е докато е карала. Така значи, нямало е кой да закара едната жена до Пирогов и тя е викнала приятелка, точно както бих постъпила и аз, превръщайки „драмата” в приятелско приключение.


Развесели ме тази гледка и почти ме накара да забравя, че на идванe видях как една линейка с включени сирени влезе до входа и че сигурно ще видя пострадалия в коридора преди още да са му помогнали.


Но не го видях, а вместо това получих още една  история за весели възрастни от сестрата. Има, значи, едно възрастно семейство в София, което на времето (поради някаква висока длъжност на мъжа) е било поканено на повечето светски „партита”, където те най-много обичали да танцуват валс  (тя – „с роклите с голия гръб”). Сега пари имат колкото обикновени пенсионери, а децата им са зад граница. Възрастта се обажда и у двамата – боли ги по един крак (от различни страни) и като ходят, куцукат разностранно. Но знаете ли какво?

„Като чуя музика и всичко спира да ме боли!” казала жената на сестрата.

Не са оставили партитата – напротив! В пенсионерският клуб, който те наричат „Младежкия дом”, вече също организират „партита”. Има си и куверт – 2 лева. Той включва няколко кебапчета, май и вино, но най-важното – музика! Страшни танци падали в този Младежки дом : )
  
Но тъй като се случвали по-рядко, отколкото на нашата двойка й се искало, те си танцували вкъщи. Двамата по нощници (да, и дядото спял с нощница, по настояване на съпругата си) танцували и пеели понякога вечер преди да си легнат. Ей така – без повод, без уговорки, а за кеф.




Всичко е наред.

сряда, 9 юли 2014 г.

Физиотерапия. Втори курс. Трети ден.


Тъмен тунел, в края на който има светлина. Тя чува гласът на майка си, който я вика и отива при нея там, където тунелът свършва. Двете се озовават в много, много светъл град, където всички хора са много красиви и облечени в блестящи и изящни дрехи. Това е видяла една жена, която е пострадала от изгаряне и е била 20 дни в кома. Предполагам се сещате, че майка й е починала.  Разказа ми го санитарката днес, докато ми правеше ултразвук.


Аз вчера видях тази жена, тя беше с шал в 30-градусовата жега. Попита ме за лекарството, което ползвам, защото се оказа рядко  и искаше да й съдействам да го открие и тя. Лекарите й бяха казали колко добре е подействало на мен. Това е първият човек в подобно състояние, който ме моли за съдействие. Аз исках всичко да й обясня, да и помогна веднага, но изпусках листчета и се забърквах в обясненията и го осъзнах от това, че няколко пъти тя възпитано повтори „Ох, Вие много се вълнувате.” В момента чета Достоевски, прозвуча ми все едно е излязла от книгата. Продължи да върви с мен дори когато вече наистина нямах какво повече да й кажа.


Тя е на средна възраст. Отишла да види много възрастният си баща в провинцията. Той я помолил да запали печката с дърва и въглища, но те явно били леко влажни и не горели много добре. Тогава той донесъл кофа с иглички от бор. Отместил капака отгоре и ги изсипал всичките от там, вместо да ползва предназначената за това странична вратичка. Светкавично лумнал силен огън отгоре. Жената се втурнала и го изблъскала и той паднал на земята незасегнат. Но тя...


Инстинктът ме кара да измислям извод, но извод няма. По-точно има, но той е строго индивидуален. Животът се случва всеки ден и всяко събитие, дори на странични хора е предизвикателство за избор. Ние правим избор, дори когато си мислим, че не правим. Ето ви тази история – какво си помислихте? Как го приехте? Потвърдихте ли нещо, в което сте се съмнявали? Казахте ли си, че ще избягвате такава ситуация или напротив – че няма как да се избегне ситуация? Прочетохте ли текста до край или решихте, че това не ви касае?


Във всеки случай сте прави. Според мен. 

понеделник, 7 юли 2014 г.

Физиотерапия. Втори курс. Първи ден.



Самите процедури не са страшни. Няма болка. Има дискомфорт. Това не е проблем.


Влязох и изчаках да ме регистрират. От една от по-далечните стаи се чуваше детско ломотене, което ми заприлича на плач. После видях как сестрите постепенно се събират при него и съвсем ясно чух детски смях. Детето се смееше от сърце, майка му и сестрите му пригласяха със своя смях, малко по-нервен, като подвикваха „мравчици”.


Така разбрах, че една от моите процедури е като неговата – йонофореза. Не го гугвайте, ще ви излязат обяснения за козметична йонофореза, което е различно от тази, която се прилага във физиотерапиите – дори уредите са различни. По същество идеята е да се използва тока като проводник и чрез него да се вкарва лекарство в дълбочина – в моя случай това е лекарство за белези. При мен очакваният резултат е изравняване, заглаждане на кожата. Усещането е все едно орда железни мравчици маршируват по тялото на  местата, където четирите лопатки са закрепени към тялото. По тях минава ток. При мен се използват големите лопатчици – малко по-големи от дланта ми.


Звучи ужасно, но ми действа успокоително, когато видя деца във физиотерапията на Пирогов, това ми напомня, че няма как да е страшно.  Не си представяйте, че сме сбирка на физически уродливите създания – повечето деца идват за терапия на синусите – това става с ултразвук или магнит, почти няма усещане за неприятно. Но, както казах, не процедурите са проблем.


Днес, докато си тръгвах, и си мислех колко е хубаво, че детето се смееше, видях в двора на Пирогов възрастна двойка. Пълната жена дърпаше с ръце зад гърба си някаква остъргана желязна конструкция на колела, която прилича на несръчно сглобена висока инвалидна количка от подръчни железа. Зад гърба й, с гръб към нея и присвити в страни крака, седеше възрастен мъж, много слаб, вероятно нейният съпруг.  В тази позиция те не се виждаха, нямаше как и да си говорят и очевидно имаха здравословни и финансови проблеми. Но устремено тя го дърпаше към изхода.


Аз се оправих, защото ми се случи достатъчно рано, така че моят организъм е достатъчно млад да превъзмогне и регенерира. Какъвто и да е техният проблем, те вървят в обратната посока.


Ако бях по-млада и не ми се беше случило това, което ми се случи, сигурно щях да си кажа, че щом са заедно всичко е наред. Но сега знам, че страданието винаги е лично и всеки от тях страда различно от който и да е друг на света, и различно един от друг.  Сега знам, че не знам какво им е. Но съм сигурна, че има как да им се помогне. И може би това е – не е нужно да разбираш другия, за да му помагаш. А ако всички помагаме поне на един човек, мамка му, би трябвало да стане по-добре.
Може би.

Не съм писала отдавна, защото темите, които ме вълнуват изглеждат мрачни и депресиращи, поне хората реагират така на тях. Аз не съм мрачна, защото две години живея с тях и ги приех наравно с темите за това какво да сготвим за вечеря и къде да почиваме лятото.  Не говоря непрекъснато за това, дори, всъщност, не говоря за това. Всеки вижда нещата, които пътят му позволява да види. Но реших да пиша за това. Може би така, ще мога да пиша отново и за останалите неща, които ме интересуват.


сряда, 5 март 2014 г.

Съобщение от Личният състав на бригата надводни кораби Украйна


Публикувам целия текст на тяхното обръщение:

Ние, военните моряци от Украинския флот, внимателно изслушахме позицията на и мислите на президента на Руската федерация В.В. Путин, огласени по време на неговата пресконференция, проведена в Москва на 4 март 2014 г.

По време на срещата, говорейки с журналист от агенция „Ройтерс“, президентът на Русия тънко подметна, с присъщата за дипломатите способност да отбягват отговорите. Но ние сме военни, и както е известно, за нас е присъща способността да говорим и действаме истински, след като дипломатите са изчерпали своите доводи.

Изхождайки от това, ние смятаме, че имаме правото да обвиним президента на Руската федерация в откровена лъжа. Лъжа, която засяга непосредственото участие на Въоръжените сили на Руската федерация в събитията от последните няколко денонощия се развиват на територията на автономната република Крим в град Севастопол.

В настоящия момент военните кораби от ВМС на Украйна „Тернопол“ и „Славутич“, намиращи се в залива на Севастопол, са блокирани от бойни кораби на Черноморския флот на Руската федерация, на всеки от които се намират подразделения на морската пехота, въоръжени с автомати и съответната екипировка.

Напомняйки бележката на господин Путин В.В. За това, че подобна униформа и снаряжение може да се купи във всеки магазин, използваме случая да се поинтересуваме в кой точно, както и къде в нарушение на украинското законодателство може да се купят автомати, бойни пистолети и гранатомети. Заедно с това напомняме, че нито едно от подразделенията на въоръжените сили на Украйна, дислоцирани в Крим, останало вярно на чувството за дълг и воинската клетва за вярност към украинския народ не е предало и педя от територията на военните части и поверените им оръжия.

В отговор на всичките инсинуации, мръсния поток от лъжлива информация от устите на нечистоплътни политици и подкупените от тях журналисти, ние: офицерите, мичманите, старшините и матросите от ВМС на Украйна открито заявяваме, че честно и до край ще изпълним своя воински дълг, защитавайки своята страна и народа на Украйна, както сме го правили във всичките години след обявяването на независимостта, не заради длъжности и заплати, а затова, защото това е нашата страна и за нас е скъп животът на всеки човек, живеещ на тази земя, без значение от неговата националност.

Личният състав на бригата надводни кораби
4 март 2014 г., Севастопол
    


четвъртък, 23 януари 2014 г.

тъпанари

когато решенията се вземат по този начин не означава просто, че сме тъпанари. свикнали сме с тъпанари, който ни вземе мястото за паркиране е тъпанар, който ни спре за превишена скорост е тъпанар, който не задържи асансьора е тъпанар... не означава, че сме спрели да се развиваме, защото някой някъде по света смесва свински ембрион с аромат на ягоди в епруветка.... означава, че всеки научен напредък е бил грешка, защото е дал в ръцете на маймуни картечници. защо ни е била философия и религия, когато 2014 години, от както помним, в крайна сметка, спора зависи от това кой държи тоягата? защо са ни били лекарства, ако ще спорим с тояги? последният българин щял да умре след 119 години - голяма работа, казвам аз. нека умре. нека умре и по-рано даже. защо е нужно да оцеляваме? събитията се развиват, правиш каквото правиш, не правиш каквото не правиш, става каквото ще стане. ако си гладен - посягаш за храна. ако нещо не ти харесва - променяш го. ако нищо не правиш - нищо не става. ако не го разбираш не е мой проблем.