Думите ми са употребявани. Евтини, и напълно несъвършени. Толкова са използвани, че значението им се е изгубило отдавна. Още преди да достигна до тях. Изчерпан съм, изтощен и ужасно уморен. От думите си. От мислите си. Чувствам се, като евтин роман, на улична сергия, с измачкани корици и неграмотно надраскана цена от два лева. Нищо не ме отличава от другите скапани книжлета в кашона от банани. Отдавна, думите загубиха силата си. Те недостигат, когато искам да говоря със себе си. Те, дори са излишни, защото аз съм най-скучния си събеседник.
Някога, думите ми имаха магия. Опиянявах се от собствените си възприятия. Усещах света, цветен и красив. Думите се раждаха, накъде в лоното на душата ми. Бяха красиви, бяха зелени и сини, със златисти отблясъци. Бяха музика. Нощем, с трепет се вслушвах в думите си, те бяха толкова нежни и така излишни. Казвах си, аз съм щастливец, и тутакси хор от безименни ангели запяваше в розовите постели на изгрева. Понякога думите ми бяха абсолютно безсилни, но заредени с изгаряща страст.
Но сега са изхабени. Садистично и упорито, дълбаят в мен грозни бразди. Бях запленен от своите думи. С върха не езика си, усещах изящните им контури, изговарях ги, колебливо, изчаквайки вълшебните им сили да променят света ми. Те баха река, не, те бяха тайфун, необуздан и може би, неразбран. Но за мен бяха съвършени, кристално огледало на красотата. Губех се в тях, отразен и същевременно заслепен от сиянието им. Нехайно, загубих своите думи. Сякаш изказани веднъж, те никога не се върнаха при мен. Разпиляха се някъде там, непотърсени и закъснели. Като цвят, изогрен от ранна слана. Окапаха, изсушени и сгърчени, никому непотребни. Отнесе ги ноемврийския вятър. Някъде...
думите определенно да най-силното оръжие и много трябва да се внимава с тях
ОтговорИзтриване