понеделник, 16 ноември 2015 г.

Страх: Спрете да чувствате. Започнете да мислите.

Бях самотно дете. Когато имах въпроси свързани с любов, приятелство, страх, сила, предателство или нещо такова отварях една книга, която се казваше „Мъдростта на вековете” и четях цитати. Те бяха класифицирани по теми и лесно се откриваше тази, която ми е на дневен ред. Тогава нямах фейсбук или туитър. Тогава нямах друг източник на цитати освен тази книга и всички останали книги на света. Използвах цитатите, за да избирам какво да чета, така намирах автори, които са ми интересни. Но по-често я използвах за съвет. Какво да правиш, ако си ядосан? Какво да мислиш, ако си ядосан? Срамно ли е да си ядосан? Хубаво ли е да си ядосан? Ядосват ли се добрите хора?  Има ли значение защо си ядосан? Как да постъпиш с човека, който те е ядосал? Не възприемах никой реален човек от моят живот тогава, като авторитет, способен да ми даде тези отговори. В тази книга няма цитати на риалити звезди, киноактьори, водещи на тв предавания или манекенки. Имаше и народни пословици, малко, но от цял свят.

Те не бяха винаги на едно мнение. Често си противоречаха кратките изречения по една тема. Не търсех неистово кой е прав. Приемах този, който ми беше по-естествено да произведа в поведение, но не забравях другия. Името му забравях, но не и идеята. Защото нямах авторитети, а когато нямаш авторитети, имаш уважение към истината – допускаш, че може никой да не знае достатъчно, за да ти я покаже, включително самият ти.

Тази книга, сама по себе си, не е някакво велико произведение на изкуството, не е някакъв особено извисен контур на основните тези, вероятно не е дори изчерпателна. Но в средата, в която аз пораснах, тази книга ми беше най-добрият съветник, а най-добрият съветник, обикновено става твоят най-добър приятел.

Днес ме вълнува въпроса за страха. Днес  съм омъжена жена, почти на 30. Не смятам, че познавам Истината, нито, че имам всичи отговори. Наближава времето, в което аз трябва да се опитвам да бъда авторитет за човек, който ще създам в собственото си семейство. Какво може да му кажа за страха? Реших да попитам моят най-добър приятел от детството.
Опасност. Страх. Ужас. Страхливост.Слабост Малодушие. Колебливост. Нерешителсност.
Всичко това е една голяма категория, според книгата. Дели се на по-малки и започва с ОПАСНОСТ.

Винаги майка ми е казвала, че ако може да предотврати да ми се случи някаква опасност ще го направи. Любимият й пример беше с нагорещен котлон и детска ръка, казваше, че ще я дръпне толкова пъти, колкото аз посегна към него. Твърдях, че греши. Нищо не учи по-добре от опита. Пипнах котлона без да й кажа. И се оправих без да знае как. Няма поука. Човек прави, това което смята за правилно, каквото и да е то. Каквото и да му казват. Който и да му го казва. Докъде ще стигне в експериментите? Докъдето му позволи страха.

Липсата на страх те праща да пипнеш котлона, наличието на страх те кара да прибереш ръката си, преди да умреш. Липсата на страх натиска  педала на скоростта пъти над позволената скорост, наличието на страх не позволява да изпревариш без видимост. Липсата на страх е мотивирала борби за освобождение на цели народи, наличето на страх е спасило безкраен брой човешки животи, дори най-обикновеният страх – този да не изядеш нещо, което мирише на развалено. Не винаги липсата на страх е смелост, не винаги наличието на страх е страхливост. Балансът е всичко във всичко. Но как се открива той?

Харесва ми да мсиля, че човек сам избира съдбата си. Харесва ми да мисля, че светът е въпрос на възприятия. Харесва ми една конкретна мисъл – че всяка опасност е възможност. Какви са опасностите не съм компетентна да кажа. Но е очевидно, че опасност има.  Какви са възможностите – сещам се за една от тях. Да мислим. Да помислим над всяко определение на нашата цивилизация, което приемаме за даденост. Моето поколение, предишното поколение и това преди него живяха без война. Проблемите ни са битови. Мизерията ражда мизерия, битовизма разжда битовизъм, ценностите стават кухи думи. Сега има възможност да им дадем смисъл. Не казвам нов – защото не съм сигурна, че знам какъв е „старият”. Да им дадем смисъл днес, сега, в света в който живеем, с проблемите, които имаме, обградени от хората, които харесваме и не харесваме. За да го направим е нужно да спрем да чувстваме и да започнем да мислим. Не чувствата изграждат характера, мислите и постъпките го правят.

Какво значи страхливец? Какво значи страх? Какво е смелост? Какво стои в средата? Страхът не е безполезен. Оцелели сме благодарение на него. В крайна сметка, всички сме просто животни, които летим на парче скала в космоса. Но да живеем парализирани от страха, означава да не живеем, означава само, че не искаме да умрем. Достатъчно ли е това?

Не приемам траура по-дълъг от три дни. Звучи цинично – чудесно, нали част от ценността на света е, че е шарен. Ако не сте съгласни с мен скърбете и окрийте вашите ценности, покажете ми ги, обяснете ми ги и ако можете да ме спечелите за вашата кауза, аз ще я защитя. Не се страхувам да сменя мнението си, мисля, че това е сила, сила да признаеш, че си сгрешил. Така разбирам аз толерантността. Така разбирам аз дефинирането на ценостти – чрез културна среща на различията. Търсене и въпроси. Никакви готови отговори. Никакво налагане, дори и да си убеден в правотата си. Колкото по-убеден си в правотата си, толкова повече трябва да слушаш другия, за да разбереш къде си сгрешил да го спечелиш за твоята, уж правилна страна. Ако не можеш да говориш без да викаш – мълчи. Целта на спора е да спечелиш човека, а не спора, нали?

Мога да кажа две причини за липсата на дълга скръб и ще започна с по-ограничената от към последователи, за да редуцирам читателите, които съдят прибързано – така разбирам моята моята християнска вяра. Тя е вечният живот, а във вечният живот смърт няма. Който умира, умира още приживе. Ако живееш в страх, не можеш да се радваш. Богът, в който вярвам, аз разбирам като радост. Може да греша, не знам, това е личното ми мнение. Втората е, че докато скърбиш не правиш нищо, а мъртъвците растат на брой. Не е практично. Да емоциите не са практични, не са и срамни. Но ако човек се бори със завистта например, не виждам защо да не се бори и с други емоции. А това с кои емоции да се бориш трябва да решиш. Решението се взема с мислене. Приемането, че емоциите са всичко е абдикация от опитите за мислене, според мен. Това е успокоението на простият човек, че е важен. За мен той не е важен, заради неговите чувства, а заради това, което прави. Всеки на света може да се чувства зле. Но не всеки може да престане да бъде роб.

Според мен е неизбежно информираният човек да не изпитва поне малко страх. Според мен, е неизбежно мислещият човек да живее щастливо. Ако не се страхуваш, не можеш да се защитиш. Ако само се страхуваш, също не можеш да се защитиш. Да живееш със страх и радост едновременно за мен означава, да приемаш света и да знаеш, че си направил и правиш това, което смяташ за правилно. А какво е правилно? Никой не може да ти каже. Затова си важен. Затова е важно да мислиш. Затова е важно да се информираш. Затова е важно е да можеш да слушаш. Затова е важно да не се налагаш. За да намериш личните си отговори. Защото теса ценността, която можеш да дадеш на другите. Чувствата не поправят нищо. Чувствата са за личното ти време у дома. Няма да те обидя, ако ги размахваш в лицето ми. Просто ще спра да те слушам. Ето тогава ще изгубиш значение. И ще останеш на последната страница на книгата.

ФАНАТИЗЪМ. НЕТЪРПИМОСТ. КРАЙНОСТ.
Така свършва книгата. С тази тема. Така може и да свърши света. С тази тема. А започва с „Мислене”. Има и цитат преди темите, надслов. Персийска мъдрост.
„Човек, който търси мъдрост, може да се нарече умен, но ако мисли, че я е намерил, е безумен.”




Няма коментари:

Публикуване на коментар