понеделник, 30 ноември 2015 г.

Васил Георгиев: Някои съображения за съдебната власт

Най-трудно е да изразиш мнението си за най-близките – как например да кажеш мнението си за собственото ти дете? Като че същото се получава и с мълчанието на юристите по отношение на съдебната реформа.

Има и други обяснения за това мълчание. За съдебна реформа се говори вече повече от 15 години (тази статия почнах да я пиша още като студент). Юристите нямат доверие във възможността да се направи такава реформа – особено при запазване на досегашните ръководители на системата (в центъра и по места). И не по-малко важно е, че самите автори на реформата, може би поради липсата им на публичен опит, поставиха проблема на плоскостта „който не е с нас е против нас”, с което обезсмислиха изразяването на професионално мнение – защото то няма да бъде взето предвид, а само ще „изпрати” автора му в единия или другия лагер.

Аз съм привърженик на предложените промени в Конституцията и в Закона за съдебната власт (с изключение на намаляването на мандата на Висшия съдебен съвет и възможността съдилищата да сезират Конституционния съд). Струва ми се обаче, че реформата изпуска няколко важни неща, които не видях в стратегията и не чух в дискусиите. Добавям и едно радикално предложение, което трябва да мине през Велико народно събрание, но без което всички тези неща, които се правят, ще се обезсмислят – предложението за лустрация на съдебната номенклатура.

Неудачно е предложението за промяна в Конституцията, даващо възможност на съдилищата да сезират Конситуционния съд за произнасяне за противоречие на закон с Конституцията. Текстът е ненужен. Съдът, ако прецени, че един закон противоречи на Конституцията, е длъжен да приложи конституцията, а не закона – така се упражнява контролът за конституционосъобразност от страна на съдилищата. Текстът е и вреден, защото ще даде още една възможност за спиране и отлагане на делата. А интерес от такова спиране и отлагане имат както страните, така и съдията – който, например, очаква преместване в друг съд и не желае да реше делото. Или който предпочита да не приключва делото, защото ще му се натрупат повече дела за решаване.

Разделянето на Висшия съдебен (ВСС) съвет на две колегии е необходимо, но намаляването на мандата на ВСС е погрешно. Основен механизъм на независимостта на назначавания (избирания) орган от назначаващия (избиращия) е в по-дългия мандат на назначавания (избирания) орган. Аргументът, че за 5 години членовете на ВСС ще се дисквалифицират, а за 4 години – няма, е крайно тенденциозен и по-скоро разкрива желанието за контрол над „правителството на съдебната власт”.

Би било добре дори да се обсъди възможността президентът да назначава няколко члена на ВСС. Президентската институция при сегашния си модел се оказа много удачна в ролята си на балансьор и противотежест на възможността една власт да „превземе” неприсъщи ѝ държавни функции.

Другите промени на Конституцията са наложителни. Това, разбира се е само началото. Стратегията за реформа в съдебната власт обаче не засяга някои основни въпроси:
На първо място, проблемът със съдилищата. В съдилищата има три проблема: претовареност, некомпетентност и корупция.
Основният проблем за съществуващото непоносимо положение е и огромната претовареност с дела на съдиите.  Не отричам некомпетентността и корупцията - има ужасяващи примери за тях, но не бива да се забравя, че заслуга за това разпространено мнение има и обстоятелството, че след съдебното решение винаги поне едната страна остава недоволна.
Претовареността налага промени в процесуалните закони. Аз съм цивилист и мога да говоря основно за гражданското правораздаване.

В  гражданското правораздаване в последните години има положителни моменти – приетия нов Граждански процесуален кодекс и засилването на тълкувателната дейност на Върховния касационен съд. Това внася предвидимост и известна бързина. И въпреки това, напредъкът като че не е особено голям – делата пак започнаха да се влачат с години, да се насрочват след повече от шест месеца, да се отлагат безкрай.
Тук се касае най-вече до организационни проблеми, свързани с натовареността на съдилищата.
Решаването на тези проблеми налага закриване на малките съдилища и където е необходимо (поради големите разстояния до съда) създаване на пунктове на по-големите съдилища, работещи с по-малко служители и евентуално - съдии. Изнесени офиси вече имат някои окръжни съдилища – например Окръжен съд-Кюстендил има пункт и заседания в град Дупница. Така хем ще се оптимизира структурата, хем няма да се лишават гражданите от достъп до правосъдие

Друга важна стъпка в реформата трябва да е намаляването на прага на достъп на правосъдие до първата инстанция и увеличаване на прага за втората инстанция, както и съответното на това подсилване на първоинстанционните съдилища.

 На никого не бива да бъде отказвано правосъдие. Сега държавната такса за граждански дела за първа инстанция е 4%, за втора – 2%. На втора инстанция делата се разглеждат от трима съдии, минава в едно формално заседание, а като резултат съдиите най-често потвърждават решенията на първата инстанция. Именно затова трябва да се замислим – не е ли по-добре да се вдигне таксата за втората инстанция и да се намали тази за първата? Съдът трябва да се отвори към малките спорове, но да затвори втората инстанция за тях, с по-високи такси или като въобще изключи някои от тях от въззивно разглеждане.

С промените в Гражданския процесуален кодекс беше въведено производствто по търговски спорове от Гражданския процесуален кодекс. То се оказа крайно неудачно, размиващо и отлагащо процеса до безкрай, създаващо предпоставки за многобройни процесуални нарушения и съответни на това отлагания на делото. Откакто съществува това производство, може би поне в половината от случаите в които съм се явявал съдът е пропускал да извърши изцяло така наречената „двойна размяна на книжа”.

Въпреки, че посочих, че не съм специалист по наказателното право, смятам, че една от големите победи на олигархично-криминалната върхушка в България е това, че се работи по Наказателен кодекс от 1968 година, който въобще не държи сметка за икономическите престъпления – като изключим текстовете от рода на „да те ударя с кантара в грамажа” или вездесъщата „безстопанственост”, която може да означава всичко, но всъщност не означава нищо.

Що се отнася до корупцията и некомпетентността, не съм ги забравил, нито ги неглижирам. Напротив, смятам, че дори и най-добрите промени ще си останат лист с добре написан текст, ако не се направи лустрация на съдебната номенклатура. Съзнавам, че това е най-радикалното предложение, което е правено досега. То изисква Велико народно събрание  - което да промени текстовете за несменяемост по отношение на съдебните ръководители. Но тъжната истина е, че в този състав на управление на съдебната система, всяка реформа ще е безпредметна. Няма да задълбавам във въпроса как трябва да се случи това, защото още и аз нямам точен отговор. Но съм сигурен, че без това да се направи, нищо от добрите намерения няма да има смисъл.

Една реформа няма как да не мине и през ревизия на материалното право и премахване на уродливите текстове, противоречащи на всякаква справедливост. Законите са написани изключително в ущърб на гражданите.

Това е важно, доколкото се касае до норми, прилагани от съда, и от чиито парадоксални и лишени от здрав разум изводи раждат дъбоко недоверие в съществуването на правната система въобще.

От височината на конституционното законодателстване и големите проблеми, които обсъждат държавните мъже и жени, този въпрос вероятно е маловажен, но той е всъщност проблемът, с който се сблъскват гражданите. Българското законодателство се пише от чиновници и от лобисти-браншовици и в него не взема никакво участие този, чиито права са засегнати. Затова се раждат уродливи текстове, които при пръв прочит няма как да „хване” и опитния юрист, но които показват тайния си коварен смисъл след това, в практиката, обезсмисляйки основни принципи на правото и здравия разум.

Ще обобщя какво имам предвид, защото няма да ми стигне живота да давам примери:
- Там, където се засягат права на гражданите, те нямат право да обжалват, защото нямат правен интерес (примерите са хиляди, но ето един: гражданите нямат правен интерес да обжалват разрешение за строеж, за строителство в техен имот, защото не са страна по акта, ако не са вписани в разписния лист);
- Там, където се засягат имуществени права на гражданите, същите се оценяват от законите по най-ниската стойност (примерите в търговското право са много, но ето един: при смърт на съдружник в дружество с ограничена отговорност, неговите наследници получават само балансовата стойност на дружествения дял, която може да е в пъти по-ниска от пазарната);
- Там, където правата на гражданите се конкурират с правата на държавата, държавата има предимство (не казвам, че трябва да се премахнат всички предимства на държавата, но има безброй случаи, в които това предимство е несправедливо);
Моите отношения като адвокат с прокуратурата са много малко, но колкото пъти съм се обръщал за съдействие към прокуратурата при явни (поне за мен) престъпления, касаещи малко по-сложен фактически състав, толкова пъти съм получавал отказ за образуване на наказателно производство. Навремето, без да съм сигурен в това, някой ми каза, че прокурорите най-много обичали да пишат откази за образуване на наказателни производства, защото в отчетите им това се водели приключени дела.

Като адвокат обаче не мога да приема, че е нормално във всяка инстанция да се явява различен прокурор. Работил съм в голяма адвокатска кантора и познавам работата на другите големи адвокатски дружества и никъде не съм виждал абсурда един адвокат да се явява на първа инстанция, друг – на втора, трети – на трета.

Проблемът в прокуратурата е как тя хем да се отчита на обществото, хем да запази независимостта си от властниците. Не е недопустимо прокуратурата да се намира под контрола на министъра на правосъдието, но това ще означава, че прокуратурата няма да е способна да разследва властта. Но и в момента, когато тя е уж независима, също не го прави. И се получава така, че заради някаква хипотетична независимост (която реално не съществува), ние се лишаваме от възможността да контролираме действията на прокурорите.

Аз съм обикновен практикуващ адвокат. Голяма част от проблемите ги виждам „отвътре”, други остават скрити за мен. Затова не претендирам за изчерпателност, както не бива да претендира за такава и никой друг, освен Господ. Може би въпросите, свързани с прокуратурата, да не съм особено справедлив, но мнението ми, въз основа на практиката, която имам, е че прокуратура в България няма.

Съзнавам, че написаното по-горе са по-скоро бележки, отколкото задълбочено становище. Целта ми е наистина да се отпуши някаква дискусия сред колегите – юристи, по предложените промени в Конституцията, както и по отношение на това накъде трябва да върви българската съдебна власт.


Текст: Васил Георгиев
Снимка: Васил Гарнизов
*авторът е адвокат, доктор по право, преподавател в НБУ и писател

Няма коментари:

Публикуване на коментар