четвъртък, 8 декември 2011 г.

тя не иска да умре

Вдигам телефона и си мисля, че ще чуя глас, подобен на този от вчера, който ми казва, че вижда зелени човечета. Тогава успоредно в ефир, главният редактор на списание Обекти разясняваше научните доказателства за съществуването на инопланетяните, ден след като откриха планета-близнак на нашата родна, поне за по-голямата част от нас е родна.

-         Не ми се умира... аз съм на 69 години, но защо трябва да умирам...не ми се умира...

Почувствах се съвършено безсилна. Тази жена ми разказа своята история, в която пести от храна и топлина, защото повече я боли от колкото и е студено, а евтините обезболяващи не й помагат. Тази жена не вижда зелени човечета, или може би ги вижда, вероятно тя е едно зелено човече за хората, които знаят че тя съществува. Защото я отбягват и ги е страх да я слушат и не й помагат. Разбирам ги. Аз я чух в тази сутрин, между кафето, недоръфаната закуска, онова видео, дето трябва да се заснеме за понеделник и заетата тоалетна и кротко се разплаках на бюрото си, без да мога да и отговоря. А знам че трябва. Говорила съм психолозите, които са от другата страна на денонощните горещи линии за насилие. Те не затварят на никого, дори да не звънят точно заради насилие. Те стоят и си говорят с човека от другата страна, просто защото той не е добре, и понякога дори когато не можеш да платиш да спре нечия болка, можеш да кажеш, че ти пука. Те казаха че това е важно.
Аз не знам дали мога да направя нещо за тази жена. И знам че тя не е единствената жена, която не иска да умре, и плаче докато усеща колко реални измерения приема нейния край в студената й стая. И си говорих с нея, докато плачех от другата страна.

-         Благодаря, че си поговорихте с мен! Благодаря ви наистина! Много ви благодаря! Благодаря!


Аз не и казах нищо важно, нищо полезно, почти нищо не можах да и кажа всъщност, но за нея това,  че имаше някой от другата страна е било важно, защото ми благодареше така, все едно съм я вдигнала от инвалидната количка. А не съм. Стана ми гузно. Защото думите не са достатъчни. Но разбрах, че все пак имат значение.

Няма коментари:

Публикуване на коментар