петък, 8 юли 2011 г.

Какво трябва да може една жена - Наталия Асенова



Тялото ми в детските години помни много добре усещането да съм близо до мама или баба. Имаха си конкретен аромат тези изживявания - по възглавницата, върху която са спали; по престилката, окачена на входа на кухнята, над печката; по булченската рокля и воала, които съм обличала хиляди пъти; в гардероба, дори върху изпраните кърпи и чаршафи, а да не говорим за мекиците, бобената яхния и лучената манджа. С детските си очи и опита на тридесет годишна жена, аз разбирам, че всяка жена трябва да осъзнава своя аромат и да го носи с лекота. Тогава жената се превръща в магия. С аромата си жената може да се обединява с цялата вселена, а жената е жена, когато приема цялата вселена - като песъчинка в седефена мида, която очаква в бисер да се превърне. 

Тялото ми в детските години помни липсата на рокли. Като по-малката сестра на момче и дете на родители, които вечно спестяваха за нещо, аз трябваше да нося неговите дрехи. Честно да си призная, имаше случаи, в които изрично настоявах да ми купят същото като неговото панталонче или тениска, защото разбира се съревнованието между деца с две години разлика не търпеше друг избор. Помня първата си женска дреха - баба ми ме заведе при шивачката в селото, която ми уши червена копринена пола на бели точки. Обличах я с толкова огромно желание, слагах си бялата перелина с жълти кантове и тръгвах към детската градина. А роклите на мама в гардероба изглеждаха химера. Тя имаше всякакви, а любимата ми беше една бяла с червени цветя и зелени листчета по нея. На мен рокли не ми купуваха въобще (като изклюим червената пола, която се скъса след около месец носене). Един ден извадих всичките рокли на майка ми от гардероба (може би съм била някъде на 9) и ги хвърлих върху леглото на родителите си. Ръкомахайки екзалтирано и с убедителен тон (само както аз си знам) им обясних, че това е недопустимо - тя има толкова много рокли, а аз нито една. След това подслушах разговора им, в който се споменаваше, че аз съм права и гледай как мога да си отстоявам мнението. Купиха ми няколко рокли, които аз така и не носих. Тридесет годишната жена днес не обича много да облича рокли или поли, може би е запомнила комфорта на удобните дрехи. Истинско щастие е, че в днешно време жените могат да се обличат както пожелаят, но една жена винаги трябва да може да носи рокли.

Тялото ми в детските години помни нежност. Всяка вечер баба ми ме приспиваше с милувки по челото. Майка ми ме целуваше докато спя, докато си играя, докато ми се кара за някоя беля, докато се опитвам да се науча да карам колело, докато си реша косата, докато си мия зъбите, докато се гледам в огледалото, докато чета книга, докато съм болна и прочие. Ако мога да пресъздам усещането си тогава с една дума - то беше досада. Тридесет годишната жена усеща, че нежността, която е изпитала като дете и позволява да прояви своята нежност, без да се притеснява, че може би ще бъде разбрана погрешно. Жената трябва да може да прегръща, целува, приспива и да има топли ръце. Двигателят на нашия свят е женската природна нежност.

Една жена, ще не ще, трябва да може да признае, че прилича на майка си. Моята не обича да шофира по тъмно, но може да сменя гуми, припряна е и леко истерична, не може да разговаря свободно с непознати, подценява се, не обича промените, припомня на близките си, че им е дала правилен съвет, а те не са я послушали, никога не признава грешките си, обича да е самостоятелна и независима, тревожна е, недочува, защото е разсеяна. 

Жената би трябвало да може да създава ненужни неприятности. Никога няма да забравя опита ми да крада джанки от едно дърво в чужда градина с брат ми и неговите приятели. Собственичката на джанката ни хвана, започна да ни гони и когато аз се почувствах виновна, спрях да бягам. Брат ми се върна, когато видя, че аз съм загазила здравата и понесе отговорността редом с мен. Заведе ни, хванала ни за ушите, в къщи, баща ми отвори вратата и в лицето му се заяви, че децата му са крадци. Аз не можех да спя в продължение на много седмици спокойно, разяждана от гузна съвест, мислейки колко ли съм разочаровала родителите си. Не можех да понеса унижението на наказанието - прави до стената, на терасата. А брат ми казваше - "Спокойно, бе сестра ми! Какво толкова? Най-много един бой да изядеш, а от това не се умира."
Детските очи виждат света по наивен, но чист начин. Тридесет годишната жена е изградила много стени, за да не показва тази част от себе си поради една или друга причина. Винаги съм имала усещането, че жените губят много от истинската си същност, опитвайки се да станат по-мъже. Ако си жена (нямам предвид физическото измерение, а по-скоро психологическото състояние) и се опитваш да се превърнеш в мъж, влагаш в това усилие изключително много ненужна енергия, за да създадеш един нерешим конфликт в себе си - учиш се да бъдеш вълк и да предизвикваш войни, в които мъжете са врага. А ако мъжът е врага, как би могло да го обичаш? 



Наталия Асенова

1 коментар: