събота, 30 юли 2011 г.

Писмо от Кирил Христов


Найки,

От самото начало искам да ти призная, че „Найки“ ме дразни и бих предпочел да те наричам Ники.
Пиша ти защото имам нужда да си поговоря някой напоследък. Ти не ме познаваш, но аз и не искам а си говоря с познати хора.  Искам да те питам нещо, но първо аз ще ти разкажа нещо.

Трябва да ти споделя, че напоследък, да кажем през последните 16 години ми е леко трудно с жените. Преди това не им обръщах внимание. Сега ту късат с мен, ту ме отбягват, ту ми се усмихват и подлудяват. Понякога ми скачат на врата, друг път ми се присмиват. Не ги разбирам. Ама хич не ги разбирам. Когато учех физико-химия преписвах и някак си изкарвах тройки. С жените обаче няма откъде да препиша. Забрави за това по филмите. Ако заговориш мацка с филмова фраза не върви. Най-много да ти се изсмее.

Сещаш ли се, аз искам да направя с теб един проект? Как биват заговаряни жените. Имам хиляди примери. Горките жени. Те дори не осъзнават колко е трудно да бъдеш оригинален мъж. Слушат какви ли не бисери, а просто искат да бъдат забавлявани.

Виждам жестока мацка в тъмно заведение. Мисля си, че трябва да и кажа нещо умно, тропвам с крак и съвсем самоуверено закрачвам към нея. Изпил съм няколко напитки, но какво пък. Малко ми е разместен перчема и премрежен погледа, леко се поклащам и си разливам пиенето върху ръкава си, хълцам и съм небръснат, едната ми обувка е кална, но какво пък (казвам го за втори път). Тя върви, аз след нея. Казвам си „незнам как ще я заговоря, но все ще ми хрумне нещо“. Дръпвам я за ръкава, тя се обръща, аз се засмивам пресилено и казвам на мозъка „хайде пич, подай ми килър фразата, за да я сваля“.

Разбира се мозъкът се е настанил в диван в главата ми и вероятно цъка на някакъв мозъчен плейстейшън или пък е заспал от препиване. Пауза. Момичето ме гледа, все пак е свикнало като отиде в Шугър-а и някой я дръпне из отзад, поне да я заговори.

Аз мълча, чакам мозъка да подаде спасителната фраза, но мълча. Моментът е дълъг и тегав. Тя не е сама. Всичките и приятели са в кръг около мен и ме гледат. Дори не ми се присмиват. В този момент виждам, че съм жертва на себе си. В главата нямам мозък, а тухла. Унижение. Това прочетох в погледа и към мен. Сигурно ме е класирала в топ 3 на най-нескопосаните свалячи. Тя си тръгва аз продължавам да мълча.

Но понеже не ме е срам мога да продължа с нелепите истории.

Моя приятелка е навън в събота вечер. До нея седи бабаит, който цяла вечер мълчи, но я гледа. Очевидно иска да я заговори. На едно от идванията на сервитьора, който носи уиски с лед на моята позната, бабаитът се пресяга, взима едно ледче направо от чашата и го лапва. Започва демонстративно дъвчене на лед (представи си как се дъвче лед). След като бавно преглъща натрошените парчета и обърсва устата си с ръкав, бабаитът подава ръка и казва: „След като вече разчупихме леда, може ли да се запознаем?“


О, боже мисля си. Не съм най-зле. Но и аз имам слаби вечери. Веднъж се запознах с едно момиче и и казах, че съм филмов продуцент. Тя ми каза, че е от село Калище и въобще не я интересува този факт. На друга и казах, че продавам коли и се върза. Мой приятел каза, че е холандец, но пък мацката знаеше холандски. Били сме богати, бедни, смешни, нахални, бити, посинени, триумфиращи, бягащи. Можел съм да казвам какво ли не, казвал съм какво ли не. Бил съм себе си, бил съм някой друг. Бил съм осмиван, минавал ми е номера, но за какво. Не знам колко е важно да впечатлиш мацката с първите ти думи, но знам нещо друго. Почти не помня как са започвали всичките ми връзки, защото не помня какво сме си говорили. То си идва от вътре. Това, което помня е, че всяка, ама всяка една от тях започва с най-магическата дума от всички. Толкова изтъркана, че никой не се сеща вече за нея.

Всички те започват с едно обикновено „Здравей“.
Ники, а с кои негови думи започна последната ти връзка? Да знам, да ги избягвам....

Няма коментари:

Публикуване на коментар