очаквам старостта

Очаквам старостта.

Когато прочетох завещанието на Ориана Фалачи почувствах, че тази жена е разбирала живота. Той е за живеене. Той е за за всичките грешки които младостта може да измисли и старостта може да осъди. Той е за непредвидени скокове, за предумишлени залитания и потъване там, където знаеш, че може да не се завърнеш цяла. Той не е в търсене на смисъл, той е в създаването му. Можеш да оцениш старостта в целия и спокоен размисъл и мъдрост, само ако вземеш от своята младост всичко забранено, всичко нездравослоно. И да оцелееш. Да си извадиш топките, да ги удариш в масата и да кажеш „ето ме, тук съм, и ще правя каквото си искам”.

Представяте ли си жена която може да пренесе силата, очарованието и недвусмислеността на двайсетгодишните в своята зрялост? Предсказуемостта е умора. Света се променя с едно заспиване. Детските въпроси го правят познат всяка утрин. Една жена може да запази любопитвството си към света и да не се срамува да пита това което не разбира, само ако приеме себе си за по-важна от това, за което има въпроси. Своя собствен свят, своето собствено разбиране, своето мнение. Тогава тя има какво да каже - само когато има какво да попита.

Очкавам старостта.

Сега е толкова забавно да откриваш. И колкото повече откриваш толкова повече има за откриване. А представяте ли си, когато знаеш целия свят който е сега, да посрещнеш целия свят който е утре? Колко много е това? Колко по-забавно е? Колко по-въоръжена може да влезе в битките за себе си и за децата си?

Очаквам старостта.

Тя е наказание за слабите. И награда за силните.

безсмъртен

Безсмъртието не е закодирано в гена, то е наградата на този, който се отрече от времето си. И продължи да живее в него. Думите ни са реплики от реклами. Дрехите ни са тези от витрина. Имената ни са на герои от филми и сериали. Пеем съвремието си, пием го, пишем го и го обличаме. А светът се опитва да избяга от нас. Телевизорът е бил изборетен по преме на предишното поколение. В рамките на нашето се смениха идеологически строеве,  дискетата отстъпи на микрочипа, а ние сме още живи. Ще могат ли да ни разберат децата ни без  да им завещаем няколко програми за телевизията, два-три броя от всяко лайфстайл издание и вестник, и по един брой тв предавания? Ще открият ли нещо за себе си в това, което сме издраскали по хартиените си стени?

Безсмъртните са познати дори на онези, които не познават историята. Да я вплетеш в завета си можеш да си позволиш само тогава, когато не е препратка-провокация за усмивка на малцината избрани които харесват, това, което и ти харесваш и се подаиграват на това което и ти и са живи, когато и ти. Не ощетявай таланта си в злободневно словоблудство. Така ще ги разсмееш, и ще умреш с техните усмивки. Светът днес и тук може да се закодира само като кукичка. Да провери, да прочете, да проучи, да разбере. Но сам. Историята е за историците. Изкувството е за артистите. Разговорите може да ги води всеки.

уважението се измерва с въпроси

Преди време срещнах човек. От него никой не иска повече отколкото очаква, че евентуално би могъл да даде. Или точно обратното – иска стотици пъти повече, отколкото при най-добро желание би могъл да даде. За да се скара с него. По-често съдим за хората по враговете, вместо по приятелите им.

-         Попитай ме нещо.

-         Преди всички искаха да ме питат нещо. Сега само се карат с мен.

Само това искаше. Някой да го пита нещо. Но той вече беше казал всичко. Шумно и силно и категорично. Да, никой не сядаше на главата му, но и никой не искаше да я отвори. Защото можеше да си я купи. Понякога за 70 стотинки, понякога за 15 лева.

Колкото повече се опитваш да направиш всички щастливи, толкова по-квадратен става. И насочен към теб. Защото колкото повече отстъпки правиш, толкова повече напред идват. Озъби се като куче, и ще спрат да лаят. Но никога не казвай всичко. Уважението се измерва с въпроси.