татко

Светът може да прости на престъпниците, но на идеалистите – никога. Някой някога го беше казал, не ми се рови да проверя кой. Приемам го за свое, защото ако преди съм го смятала за чужди мъдри думи, днес ги разбрах, по най-простата причина – случи ми се.

Аз не помня комунизма. Слушала съм истории за престилки, чавдарчета и пионери, тайна музика и учителки дебнещи по Великден пред църквите. Слушала съм за липса на безработица и спокойни нощни разходки. Слушала съм по много и от двете версии, защото ние в България от всичко си имаме по две – два синода, цар и президент, два календара, две часови времена....винаги по две. А си оставаме на едно място, по ирония. Не знам дали комунизма е бил хубав или лош, факт е че го е имало, и като всяка идеология е имало хора които вярват в нея и хора които използват вярата в нея. Доказателството? Едните излизат от прехода със заграбени апартаменти, куфарчета и бизнес, а другите излизат ограбени. Едните вземат всичко което може да им осигури благоденствието през следващата идеология, а на другите им вземат вярата. В България вторите се наричат балъци, но аз ви забранявам да наричате баща ми така.

В битката на лидери, демкрация, комунизъм, социализъм аз виждам само едно – хора. Вярващи, не вярващи, алчни, силни, мижитурки, лидери, мишоци...За първи път в живота си виждам нещо, което ме кара да вярвам, че хората са различни. Едните имат чуство за справедливост, а другите приемат света, такъв какъвто е. Не можеш да си едновременно и двете, всяко едно от тези състояния само по себе си е достатъчно силно да те разруши, срещата им би била последното което помниш.

Днес чух баща ми да плаче. Той плачеше от безсилие. Това е най-лошата причина поради която можеш да видиш мъж да плаче. Той искрено не разбира света, който му казва – „Пука ми дали си бачкал 45 години, пука ми, че никога не си откраднал и един болт, пука ми, че си връщал всичко което партията е искала да ти даде, защото си смятал, че други се нуждаят повече, разбираш ли малко човече? Не ме интересува, нищо от това което си направил, няма значение, ти си никой, вземи тия стотинки и ходи да мреш, че ми тежиш на бюджета, кой ти е виновен да вярваш?”

Когато света се върти прекалено бързо учасниците си разменят ролите преди да си научат текста. В цялата въртележка остават деца на миналото време да се борят за оцеляване в сегашното. И винаги са деца. Те не успяват да остареят. Да остарееш означава да знаеш, да помниш, да обясниш, да посочиш пътя. Но те, възрастните, са изгубени в превода на промените деца. А техните деца трябва да пораснат достатъчно бързо за да им осигурят нещо за ядене и нещо за обличане. И по-страшното е, че когато се нахранят и облекат, няма кой да им обясни как света така се е объркал, че да си добър вече всъщност не е хубаво. И защо си виновен, ако си правил всичко по собствената си съвест? Защо те наказват за това, че не си откраднал?

Още по-лошото е, че няма кой да отговори на този въпрос. Причинно-следствената връзка е прекъсната – аз не мога да обясня съвременният свят на баща ми, а той не може да ме напътства в него, просто защото не го разбира. Няма как да сме по-сами един до друг.

И не мога да не се запитам, ако той е вървял цял живот следвайки едни морални закони за да открие малко преди финала, че те не значат нищо за никого, какво чака мен и моето поколение след време, щом още сега не знаем какво да правим със себе си?


николета бонева ховрин