Усещането което получих, участвайки в мирният протест в
защита на горите на Витоша мога да сравня само с едно друго усещане – от финала
на церемонията на Аскеерите. Всички актьори излазяха на сцената в навечерието
на 24 май и на фона на червената театрална завеса се хванаха за ръце. Запяха „Върви
народе възродени”. В този момент публиката стана. Не защото така е редно, а
защото енергията която се вихреше в залата ни хвана, вдигна и запя с нас.
Всички присъстващи пееха. В ръкопляскането след това имаше онзи ритъм, който
носят концертите, ритъм който обединява различните и те кара да се усмихваш тогава,
когато на сцената вече няма никой. Защото така отбелязваш празника в себе си.
Ето така протестирахме ние. Като на театралано
представление. Като на концерт. Като студенти, които работят за да се издържат.
Като бармани, които събота и неделя катерят планини. Като програмисти, които са
продали псоледният си продукт в Англия, а са го написали през няколко обедни
почивки в България. Като хора, които протестират без да хвърлят камъни. Като
хора, които садят цветя там, където са ги стъпкали протестирайки.
Като деца на цветята.
Те не искат всичко.
Искат само справедливото.
А то е достатъчно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар