предател

Предател. Каква неприятна дума. Ако наречеш някой лъжец е ясно – подменил е истината, фалшифицирал е фактите, взел е черното и го е направил бяло. А ако те нарекат предател, ти можеш да си всичко –любим, прекарал последната нощ в чуждо легло; воин, издал бойните си другари на врага; приятел, споделил поверена тайна на трети; човек, изменил на честта или вярата си.... Предателят е някой, който се е отметнал от думата си. Обещал е да е част от някаква общност и после е нарушил обещанието си. Ето защо да си предател е много по-лошо от това да си крадец. Защото да предадеш думата си трябва да е най-лошото. Защото всички искаме да се върне времето, което не е било – мъжете да са истински мъже и хвърлената дума да е хвърлен камък.

Нарекоха ме предател. И не на човек, а което е по-страшно, предател на своите текстове. Единственото предателство, което човек може да извърши спрямо своите текстове, е да не ги напише. Всичко останало е част от изкуството. Дори когато твърдите, че не можете нищо да напишете вече, пак е част от изкуството. Бих могла да кажа, че това е изпитанието на писателя, което ако преодолее, ще постигни висотите на перото. Бих могла да кажа, че тези лъкатушни съмнения са само недъгавото отражение на гения. Нека оставим красивите думи за писателите. Това е просто част от трипа. Любопитството се плаща със съмнение.

Човек не може да предаде своите текстове. Но докато вее това мото на знаме, е хубаво да се зачуди защо е жегнат. Човек не вее знамена, когато не са го сръчкали някъде, по-дълбоко от ракията. Жегнат си, когато се държиш за корена. Въображението е като снежинка. Не само защото няма две еднакви, а защото се топи, като сняг под слънцето. И после пада  нова. Човек може да не измени на текстовете си, но може да напише различни. Промяната е въображение приложено в действие. А въображението никога не може да бъде предателство.

Не беше заради теб. Заради мен е. И ще бъде.

Кварталният хранителен магазин на Тетката

Той е точно такъв, какъвто си го представяте – със стар соц надпис отгоре „Хранителни стоки” само, че единственото „О” в тези две думички е поело по собствен път из софийските улици и на негово място е нарисувано, нещо като по-грозният му брат, който освен това е леко недъгав. Дори ако се напъна, мога да си представя как собственика си е казал, абе кво ше правим нова буква, нали ималко останала оранжева боя, като боядисвах гаража преди три години, я земи от нея.

Но това не е проблема.

Когато влезеш в този, иначе просторен магазин, първото нещо, което срещаш е сърдитият поглед на тетката- майка или по-болезненият поглед на тетката – дъщеря, в чиито очи виждаш всички животи, котио тя никога няма да изживее. А тя вижда неква кифла сигурно. И веднага ти става ясно, че този магазин явно е семейна собственост горе-долу от както е направен надписа отвън. С оригиналното „О”.

Но и това не е проблема.

Хляб, вода и тоалетна хартия. Изглежда лесно, нали? Опитайте се да ги намерите след 12 часа в кварталният магазин на тетката. НЯМАТЕ ШАНС! Един, път, втори път, терти път. Тези хора просто зареждат по 5 бройки сигурно. Сериозно. И всеки път отивам, защото е най-близо. И всеки път не разбирам – бутилираната минерална вода ли ще се развали или хартията за тоалетната?

Но и това не е проблема.

Днес, в цялата си наивност, отидох да търся заквасена сметана, за пилето паприкаш, което видях, че сготвиха по тв и реших да сготвя и аз. Това след като купих месо от месният магазин и зеленчуци от зеленчуковият магазин. А знаете ли какво нямаше в хранителният магазин? Дааааа, разкрихте ме. Естествено, че „нямаме заквасена сметана”, каза тетката-дъщеря, докато наместваше скъпоценната си последна кофичка кисело мляко, точно зад етикета с цената. „Утре вече ше заредим”. Побеснях и тръгнах да си излизам, но трябваше да мина до касата, където се бяха подпрели киселата тетка-майка и някакъв мазно усмихнат мъж, загледан в краката ми. Не знам защо реших, че може да е управител. „Хляб нямате! Тоалетна хартия нямате! Вода нямате! Нищо нямате! За какво въобще сте го отворили този магазин?!”

Знаете ли какво се случи? Нищо. Съвършено нищо. Stone face. Не помръднаха. Не отрониха звук. Тетката продължи да ме гледа злобно, а мъжът продължи да се подсмихва в стил ”ммм, какво бих ти направил ако бях 20 години по-млад.” Но аз знам какво би направил, ако беше 20 години по-млад. Същото каквото прави и сега. Нищо.

Ето това е проблема.

На никой не му пука.

Защото и така може.

Никога повече няма да стъпя там и да спонсорирам нещастното им съществуване. Искам да фалират, за да може някой нормален човек да ни носи тоалетна хартия. И вода. 

И това въобще няма да ми е проблем.

"деликатесни" истории

Винаги съм твърдяла, че маркетинга знае много повече за хората отколкото каквато и друга наука.Причината е проста – пари. Ако компаниите искат да изкарат повече пари са готови да инвестират една сума, за да разберат как да ви ги вземат. Това никак не е лошо – няма по-точен match от този между нужда и продукт и гаранцията за това са парите, парите, които брандът ще изгуби ако греши. Съществува система, която поставя в свой приоритет желанията на хората.

Къде е проблемът с „деликатеса" тогава?

Не ви харесва огледалото? Или ви тресе синдромът „Как Сийке не съм от тях’? Добре, и какво правим? Ако я забраним за излъчване по тв какво ще промени това? „Деликатесът” няма да излезе от магазините, нито ще спрат да се правят чалга парчета, нито простите хора ще изчезнат с едно щракване на пръстите. Ако сте обидени, не ви обижда рекламата, а бранда. Ако искате те да разберат, че сте сгрешили, накажете ги, покажете им, че тази реклама не е за вас и не купувайте тяхното предложение. Коментирайте ги, подигравайте ги, осъдете ги публично ако искате.

Но моля, не забранявайте. Всяка забрана е израз на безсилие и означава, че е невъзможно да се разчита на обществен common sense, защото такъв не съществува. А това би било едно много тъжно откритие.