предател

Предател. Каква неприятна дума. Ако наречеш някой лъжец е ясно – подменил е истината, фалшифицирал е фактите, взел е черното и го е направил бяло. А ако те нарекат предател, ти можеш да си всичко –любим, прекарал последната нощ в чуждо легло; воин, издал бойните си другари на врага; приятел, споделил поверена тайна на трети; човек, изменил на честта или вярата си.... Предателят е някой, който се е отметнал от думата си. Обещал е да е част от някаква общност и после е нарушил обещанието си. Ето защо да си предател е много по-лошо от това да си крадец. Защото да предадеш думата си трябва да е най-лошото. Защото всички искаме да се върне времето, което не е било – мъжете да са истински мъже и хвърлената дума да е хвърлен камък.

Нарекоха ме предател. И не на човек, а което е по-страшно, предател на своите текстове. Единственото предателство, което човек може да извърши спрямо своите текстове, е да не ги напише. Всичко останало е част от изкуството. Дори когато твърдите, че не можете нищо да напишете вече, пак е част от изкуството. Бих могла да кажа, че това е изпитанието на писателя, което ако преодолее, ще постигни висотите на перото. Бих могла да кажа, че тези лъкатушни съмнения са само недъгавото отражение на гения. Нека оставим красивите думи за писателите. Това е просто част от трипа. Любопитството се плаща със съмнение.

Човек не може да предаде своите текстове. Но докато вее това мото на знаме, е хубаво да се зачуди защо е жегнат. Човек не вее знамена, когато не са го сръчкали някъде, по-дълбоко от ракията. Жегнат си, когато се държиш за корена. Въображението е като снежинка. Не само защото няма две еднакви, а защото се топи, като сняг под слънцето. И после пада  нова. Човек може да не измени на текстовете си, но може да напише различни. Промяната е въображение приложено в действие. А въображението никога не може да бъде предателство.

Не беше заради теб. Заради мен е. И ще бъде.