Кварталният хранителен магазин на Тетката

Той е точно такъв, какъвто си го представяте – със стар соц надпис отгоре „Хранителни стоки” само, че единственото „О” в тези две думички е поело по собствен път из софийските улици и на негово място е нарисувано, нещо като по-грозният му брат, който освен това е леко недъгав. Дори ако се напъна, мога да си представя как собственика си е казал, абе кво ше правим нова буква, нали ималко останала оранжева боя, като боядисвах гаража преди три години, я земи от нея.

Но това не е проблема.

Когато влезеш в този, иначе просторен магазин, първото нещо, което срещаш е сърдитият поглед на тетката- майка или по-болезненият поглед на тетката – дъщеря, в чиито очи виждаш всички животи, котио тя никога няма да изживее. А тя вижда неква кифла сигурно. И веднага ти става ясно, че този магазин явно е семейна собственост горе-долу от както е направен надписа отвън. С оригиналното „О”.

Но и това не е проблема.

Хляб, вода и тоалетна хартия. Изглежда лесно, нали? Опитайте се да ги намерите след 12 часа в кварталният магазин на тетката. НЯМАТЕ ШАНС! Един, път, втори път, терти път. Тези хора просто зареждат по 5 бройки сигурно. Сериозно. И всеки път отивам, защото е най-близо. И всеки път не разбирам – бутилираната минерална вода ли ще се развали или хартията за тоалетната?

Но и това не е проблема.

Днес, в цялата си наивност, отидох да търся заквасена сметана, за пилето паприкаш, което видях, че сготвиха по тв и реших да сготвя и аз. Това след като купих месо от месният магазин и зеленчуци от зеленчуковият магазин. А знаете ли какво нямаше в хранителният магазин? Дааааа, разкрихте ме. Естествено, че „нямаме заквасена сметана”, каза тетката-дъщеря, докато наместваше скъпоценната си последна кофичка кисело мляко, точно зад етикета с цената. „Утре вече ше заредим”. Побеснях и тръгнах да си излизам, но трябваше да мина до касата, където се бяха подпрели киселата тетка-майка и някакъв мазно усмихнат мъж, загледан в краката ми. Не знам защо реших, че може да е управител. „Хляб нямате! Тоалетна хартия нямате! Вода нямате! Нищо нямате! За какво въобще сте го отворили този магазин?!”

Знаете ли какво се случи? Нищо. Съвършено нищо. Stone face. Не помръднаха. Не отрониха звук. Тетката продължи да ме гледа злобно, а мъжът продължи да се подсмихва в стил ”ммм, какво бих ти направил ако бях 20 години по-млад.” Но аз знам какво би направил, ако беше 20 години по-млад. Същото каквото прави и сега. Нищо.

Ето това е проблема.

На никой не му пука.

Защото и така може.

Никога повече няма да стъпя там и да спонсорирам нещастното им съществуване. Искам да фалират, за да може някой нормален човек да ни носи тоалетна хартия. И вода. 

И това въобще няма да ми е проблем.

"деликатесни" истории

Винаги съм твърдяла, че маркетинга знае много повече за хората отколкото каквато и друга наука.Причината е проста – пари. Ако компаниите искат да изкарат повече пари са готови да инвестират една сума, за да разберат как да ви ги вземат. Това никак не е лошо – няма по-точен match от този между нужда и продукт и гаранцията за това са парите, парите, които брандът ще изгуби ако греши. Съществува система, която поставя в свой приоритет желанията на хората.

Къде е проблемът с „деликатеса" тогава?

Не ви харесва огледалото? Или ви тресе синдромът „Как Сийке не съм от тях’? Добре, и какво правим? Ако я забраним за излъчване по тв какво ще промени това? „Деликатесът” няма да излезе от магазините, нито ще спрат да се правят чалга парчета, нито простите хора ще изчезнат с едно щракване на пръстите. Ако сте обидени, не ви обижда рекламата, а бранда. Ако искате те да разберат, че сте сгрешили, накажете ги, покажете им, че тази реклама не е за вас и не купувайте тяхното предложение. Коментирайте ги, подигравайте ги, осъдете ги публично ако искате.

Но моля, не забранявайте. Всяка забрана е израз на безсилие и означава, че е невъзможно да се разчита на обществен common sense, защото такъв не съществува. А това би било едно много тъжно откритие.

За Изборът, не за цигарите

Пуша от 14 годишна. Това прави 13 години с тютюнев дим. Преди да ме осъдите затова, разровете паметта си кога за първи път сте опитали алкохол. Така, сега сте тихи нали?!

Имам проблем с пълната забрана за пушене на обществени места. За мен е удоволствие да седна в бар, да си поръчам питие и докато говоря с приятелите си да изпуша една кутия цигари. Това е представата ми за чудесна вечер вън от дома. Забраниха ми го.Но не спряха да продават цигари.

Така всики заведения отговарят на критериите за удобство на непушачите и нито едно на критериите за удобство на пушачите.

Но това не е борба за надмощие на двете половини от българското общество, каквото излиза по медиите. Поне според мен не е. Това е въпрос на избор. ВСЕКИ има право да се чуства добре. Никой не може да ми забрани да се чуствам добре, АКО не преча на другите. Аз не искам непушачите да се давят в дим, да ходят с дупки от цигари по дрехите и да си оставят палтата на терасата за да не усмърди холът им.

Ако си мислите, че не разбирам какво е, грешите. Наскоро претърпях инцидент в който пострадаха краката ми. Ако сега някой ме изгори с цигара последствията за мен ще са много сериозни. И не, не съм безотговорна към себе си, в момента не бих отишла в заведение в което се пуши. Но искам това да е мой избор. Не нечий друг.

Моето здраве не зависи от вас по същият начин по който вашият съпруг не го избирам аз. Да, стоя зад сравнението си, равностойно е. Аз си плащам за него, както вие си плащате за боклуците, които ядете и за боклуците, които пиете. Не си плащате за съжаление за кучешките лайна които са във всяка градинка но аз не идвам да ви взема кучето от вас за да спрете да ми пречите.  Тоест, не ми казвайте как да живея за да не ви кажа къде да отидете.

Свободата, Санчо, беше на върха на копието в отминали времена. Свободата би трябвало да е на върха на разума в днешно време. А разумът твърди, че ВСЕКИ има право на избор.

p.s.  „Аз съм непушач, но имам приятели пушачи и никога не сядаме в заведение без тютюнев дим, защото те не искат да се лишат от цигари. Затова съм за пълната забрана” само това искам да коментирам, моля ви, сърбят ме ръцете.

Това, че хората, които смятате за приятели, не ви бръснат за слива не означава, че аз нямам нужното уважение към моите приятели. Оправете си вие вашата кочинка, която наричате живот, не чукайте на вратата на моята къща. Нале? Аре.